Джон Вердън - Не заспивай

От стреса, страховитата обстановка и омайващия ефект на пламъците Гърни изгуби преценка колко време са седели така. Гласът на Мадлин го върна в действителността:

— В колко часа тръгваш за Платсбърг?

— Кой е казал, че ще ходя в Платсбърг?

— Нали за това беше съобщението на Ребека?

Той си спомня, че го беше изслушал, докато Мадлин бе във ваната.

— Чула си го?

— Трябва да намалиш звука, ако не искаш хората да слушат съобщенията ти.

— Тя предложи да се срещнем — каза Гърни след кратко колебание. — На някаква научна конференция е.

Въпросът, съдържащ се в мълчанието на Мадлин, бе толкова ясен, колкото ако го беше казала.

Гърни сви рамене:

— Не съм решил още.

— Кое? Дали да отидеш или кога да отидеш?

— И двете.

— Отидѝ.

— Защо?

— Защото искаш.

— Мисля, че ще бъде полезно да поговоря с нея… Но ми е притеснено да те оставям сама тук.

— Била съм сама и на по-лоши места.

— Може да дойдеш с мен.

— Не.

— Защо?

— Защо според теб се съгласих да дойда тук? — попита тя.

— Нямам представа. Честно казано, решението ти ме изненада. Между това да отидем направо на зимна ваканция и да се отбием да потърся информация за случай с няколко самоубийства не очаквах да избереш второто.

— Самоубийствата нямат никаква връзка. — Мадлин си пое дълбоко дъх. — Когато бях ученичка, идването в Адирондакс за коледната ваканция беше последното, което исках. Леля ми и чичо ми всъщност бяха братовчеди на мама. Бяха ограничени, невежи хора. Джордж бе в постоянна депресия. Морийн беше маниачка.

— Защо им е трябвало на родителите ти да те пращат при такива хора?

— Зимата ме пращаха в Адирондакс, а лятото — на музикални лагери. Това беше тяхната стратегия да се сближат. Само двамата. Без усложнения. Общуване. Решаване на проблемите в брака им. Разбира се, това не им помогна. Както повечето хора, те тайно обичаха проблемите си. И обичаха да се отървават от мен.

— Тези леля и чичо, или каквито ти се падат, живи ли са още?

— Джордж се застреля.

— Боже!

— Морийн се премести във Флорида. Нямам представа дали е жива, или е умряла.

— Къде живееха?

— В най-големия пущинак. Дяволският зъб всъщност се виждаше от края на пътя. Най-близкият истински град беше Данемора.

— Където е затворът?

— Да. Затворът, който преди е бил лудница.

— Още не разбирам защо…

— Защо поисках да дойда ли? Може би за да видя планината по друг начин… в друг период от живота си… да прогоня спомените.

— Кои спомени?

— Джордж беше малко сбъркан. Седеше на верандата с часове, неподвижно втренчен в гората, сякаш беше мъртъв. Морийн беше също толкова луда, но точно в обратната насока. Постоянно танцуваше. И имаше мания да събира камъни — триъгълни камъни. Твърдеше, че са върхове на стрели от ирокезите. Ирокоа — обожаваше френското произношение на думата. Постоянно говореше с френски акцент. Друг път искаше да си представяме, че сме ирокезки принцеси, изгубени в гората, чакащи да бъдат спасени от Хиауата. Когато дойдеше за нас, щяхме да му подарим колекцията си от върхове на стрели, а той щеше да ни даде кожи да се стоплим и след това всички щяхме да заживеем щастливо.

— На години беше?

— Морийн ли? Когато бях на петнайсет, ми се струваше адски стара.

— Имаше ли други деца наоколо?

Тя премигна и се вгледа настойчиво в него.

— Не ми отговори на въпроса.

— Кой въпрос?

— Кога тръгваш за Платсбърг?

Гърни постави някои ограничения в колебливия си план да се срещне с Ребека в „Колд Брук Ин“.

Ако токът не дойде, няма да тръгне.

Ако мобилната връзка в хотела не се възстанови, няма да тръгне.

Ако снежната буря се възобнови, нямаше да тръгне.

Обаче електричеството бе възстановено в 6.22. Телефонното покритие — в 6.24. И небето преди зазоряване бе кристалночисто. Въздухът беше свеж и ухаеше на бор. Отоплението в хотела пак заработи. Всичко бе пълна противоположност на положението преди няколко часа.

В 6.55 Гърни беше измит, обръснат, облечен и готов да тръгва. Влезе във все още тъмната спалня. Усети, че Мадлин не спи.

— Внимавай — каза тя.

— Ще внимавам.

Да внимава, в неговите представи означаваше да стои на емоционална дистанция от Ребека, с която изглежда винаги имаше „възможности“. Питаше се дали и Мадлин влага същото значение.

— Кога ще се върнеш?

— Би трябвало да стигна в хотела около осем. Ако тръгна час по-късно, ще съм тук преди десет.