Джон Вердън - Не заспивай

— Добре, но защо тогава ще идвам?

— Казах му, че с жена ви минавате през Адирондакс на няколко километра от Вълчето езеро на път за ски ваканция във Вермонт и съм ви поканила да вечеряте с нас.

— Значи брат ви ще ме посрещне на драго сърце у дома си, стига да не проявявам интерес към случая?

— Ако не участвате в случая. Би било нормално да проявите известен интерес, нали?

— А тези сериозни резерви, които уж имам и ме спират да участвам, той поинтересува ли се какви са?

— Казах му, че не знам. Ако ви попита, просто измислете нещо.

Тази жена не просто обичаше да се грижи за хората и да оправя живота им, помисли си Гърни. Тя обожаваше да манипулира. Да подрежда живота на другите така, че винаги да се проявява като всеотдайна помощничка.

— Вечеря значи… къде, в колко часа?

— В бунгалото на Ричард. В пет и половина, добре ли е? През зимата вечеряме рано.

Гърни погледна Мадлин и тя кимна:

— Добре.

Очите на Джейн грейнаха:

— Веднага ще кажа на готвача. В последно време менюто е ограничено, но съм сигурна, че ще измисли нещо вкусно. — Кихна и притисна кърпичката до носа си. — Лесно ще намерите бунгалото на Ричард. Следвайте пътя покрай езерото. Бунгалото е на петстотин-шестстотин метра след извивката на брега, откъм страната на гората. Има три къщички. В първите две няма никой. Ричард е в третата. Ако стигнете до хангара за лодки или до резиденция „Гол“, значи сте го подминали.

— Резиденция „Гол“?

— Това е семейната къща на Гол. Разбира се, сега там живее само Пейтън. Пейтън и… неговите гости.

— Какви гости?

— Приятелките му… макар че не са му точно приятелки. Както и да е. Не ми е работа. — Джейн изсумтя. — Резиденцията е грамадна, потискаща каменна постройка, стърчаща зловещо от гората точно в подножието на Дяволския зъб — с висока грозна ограда наоколо. Но не мисля, че ще стигнете чак дотам. Няма как да пропуснете бунгалото. Ще запаля външните лампи.

— Добре — каза Гърни.

Започваше да става неспокоен. В ума му изникваха въпроси, които още не му беше комфортно да зададе.

Бледата зимна светлина, влизаща през прозореца на апартамента, не толкова осветяваше помещението, колкото придаваше бледопепеляв оттенък на всичко вътре. Мадлин стоеше скръстила ръце върху гърдите си, докато Гърни обикаляше лампите и една по една ги светваше.

— Тази камина работи ли? — попита тя.

— Предполагам, че да. Искаш ли да я запаля?

— Няма да е зле.

До камината Гърни намери добре подредена купчина дърва, подпалки, пет-шест смолисти блокчета за разпалване и дълга бутанова запалка. Започна да подрежда нещата върху желязната решетка вътре. Тази монотонна дейност малко го разсея от проблемите, занимаващи ума му.

Тъкмо поднасяше запалката към подпалките, когато телефонът му иззвъня. На дисплея се изписа името на Ребека Холдънфийлд.

Да вдигне или да не вдигне — това беше въпросът.

Все още не беше взел решение относно предложението ѝ да се срещнат в мотела „Колд Брук“, но може би сега тя имаше новини, които щяха да наклонят везните в една или в друга посока.

Той вдигна.

Ребека му каза, че възнамерява да остане в Платсбърг поне два дни през тази седмица — от следващата сутрин до вечерта на другия ден.

Той обеща да ѝ се обади веднага щом има яснота за плановете си — което би могло да стане по-късно вечерта след срещата с Хамънд — и затвори.

Мадлин се намръщи:

— Какво иска тази жена?

Тонът ѝ го стъписа. Даже леко го подразни.

— Какво означава това?

Мадлин не каза нищо, само поклати глава.

— От вчера сутринта нещо те мъчи — отбеляза той. — Искаш ли да ми кажеш какво?

Тя потърка длани.

— Трябва да се стопля някак. — Обърна се и се насочи към банята. — Ще измия студа от кокалите си с гореща вода.

Влезе и затвори вратата.

След няколко дълги секунди Гърни запали камината. Постоя в очакване, докато пламъците се разгоряха.

Когато огънят пламна хубаво, отиде до вратата на банята, почука и се ослуша, но чу само силното шуртене на вода. Пак почука и пак никой не отговори. Отвори вратата и видя Мадлин легнала в грамадната вана. Водата се изливаше върху краката ѝ от два големи сребърни крана. От повърхността се издигаше пара. Върху плочките на стената отзад се бе образувал слой кондензирана влага.

— Чу ли, че почуках?

— Да.

— Но не отговори.

— Не.

— Защо?

Тя затвори очи.

— Излез и затвори вратата, моля те. Влиза студен въздух.