Джон Вердън - Не заспивай

Гърни се поколеба, но затвори вратата, може би малко по-шумно от необходимото.

Облече якето си за ски, сложи си шапката, взе големия ключ за апартамента, слезе във фоайето и излезе на студа под навеса.

Пъхна ръце в джобовете си и тръгна по тесния път покрай езерото без цел и посока, воден единствено от желанието да бъде далеч от хотела. Вълчето езеро, сега с цвета на силно потъмняло сребро в спускащия се мрак, се простираше надалеч от лявата му страна. Смърчовият лес отдясно изглеждаше непроходим. Пространството между стволовете бе изпълнено е преплетени бодливи клони.

Гърни вдишваше дълбоко студения въздух, сякаш така можеше да се пречисти от токсичното объркване. Не ставаше. Имаше прекалено много детайли, прекалено много чудати персонажи, прекалено много объркани емоции. Само преди трийсет и два часа главната му тревога бе странното поведение на едно бодливо свинче. Сега се опитваше да разплете загадка, скрита зад куп невероятни съвпадения.

Гърни никога не се беше чувствал толкова озадачен от основните въпроси в някое разследване. И не можеше да забрави Боуман Кокс — мъжа, който бе стоял надвесен над пластмасовата маса в ресторантчето, пръскайки слюнки, като твърдеше, че Хамънд е виновен за смъртта на Кристъфър Уензъл.

Гърни мина покрай голяма поляна с три впечатляващи бунгала от дърво и стъкло, разположени на комфортно разстояние едно от друго. Продължи и не след дълго стигна до голяма постройка, издигаща се отляво между пътя и езерото. Няколко секунди му бяха необходими в сумрака, за да установи, че е хангар за лодки, покрит с кедрови плочки. Предвид славната история на имението, нищо чудно в нея да бе приютена цяла флотилия малки моторници „Крие крафт“.

После насочи вниманието си към стърчащия остър Дяволски зъб, очертаващ се като черен силует на фона на барутносивите облаци. Леко движение улови погледа му, само една точица в небето. Някаква птица бавно кръжеше над самотния връх — може би ястреб, но на това разстояние и при тази оскъдна светлина можеше със същата вероятност да е орел или лешояд. Гърни съжали, че е оставил бинокъла си в сака.

Като се замисли за нещата, които му се искаше да беше взел, фенерчето в жабката…

Бръмченето на приближаваща кола прекъсна мислите му. Чуваше се някъде зад него и се движеше бързо, твърде бързо за такъв тесен черен път. Гърни бързо се дръпна между смърчовете.

Броени секунди по-късно покрай него профуча черен мерцедес. Намали след стотина метра и фаровете му осветиха висока телена ограда. Дистанционно задействаната врата на оградата вече се отваряше.

Някой прозорец на колата сигурно бе отворен, защото Гърни чу писъци и женски смях. От кабинката за охрана на вратата излезе як мъжага и даде знак на мерцедеса да минава. Върна се в кабинката и вратата се затвори. От отдалечаващата се кола се чу още един вик и после — нищо.

Абсолютна тишина погълна леса.

Когато Гърни се върна в хотела, грамадният часовник във фоайето показваше пет и петнайсет. Той се качи в апартамента и почти очакваше Мадлин още да кисне във ваната, потопена в тревогите, които не искаше да сподели с него, но завари банята празна, с мокра кърпа, преметната на ръба на ваната.

Лампите в дневната светеха, както ги беше оставил. Огънят още гореше. Уорън Хардинг още гледаше намръщено от стената.

Гърни погледна в спалнята, но голямото легло не беше пипнато. Сакът на Мадлин стоеше отворен на една табуретка, но Мадлин не се виждаше никаква.

Изведнъж стъклената врата на балкона се отвори и тя влезе. Носеше черни дънки, кремава копринена близа и якето си за ски. Дори се беше гримирала едва забележимо, което бе рядкост за нея.

— Време ли е да тръгваме? — попита.

— Какво правеше навън?

Тя не отговори. Слязоха мълчаливо и се качиха в колата. Все така без да продумат, стигнаха до бунгалото.

Джейн Хамънд ги посрещна на вратата и ги покани вътре.

Антрето на бунгалото бе оформено от три лакирани меденожълти панела. Освен за стени те служеха като експозиционни пана за каменни томахавки, торбички от еленска кожа и първобитни сечива. При вида на томахавките Гърни неволно си спомни за брадвата на Барлоу Тар.

Джейн се наведе към него и прошепна:

— Обърнахте ли внимание дали някой не ви следи?

— Не. Но не съм проверявал. Защо питате?

— Понякога се появява голям джип, който спира отстрани на крайбрежния път. Ричард е сигурен, че го следят всеки път когато излиза от къщата. Мисля, че искат да го сринат психически. Като го подлагат на постоянно напрежение. Мислите ли, че това е целта им?