Джон Вердън - Не заспивай

— Възможно е. Но на този етап няма начин да се…

Телефонът му иззвъня и го прекъсна. Той погледна дисплея и видя, че обаждането е от Ребека Холдънфийлд. Колкото и да му се искаше да говори с нея, остави да се включи гласовата поща.

— Елате — каза неспокойно Джейн. — Можем да говорим за това по-късно. Хайде да ви запозная с брат ми.

Влязоха в просторния хол на бунгалото. Дребен, слаб мъж, застанал с гръб към тях, ръчкаше цепениците в грамадна каменна камина. Деликатното му телосложение беше изненада. Гърни си бе представял по-едър човек.

— Ричард — каза Джейн. — Ето хората, за които ти говорих.

Хамънд се обърна към тях. Усмихна се вяло, което би могло да бъде както израз на хладно посрещане, така и чиста подозрителност, и подаде ръка първо на Мадлин, после на Гърни. Дланта му бе малка и гладка, но хладна и отпусната.

Фината му светла коса, почти платинено руса, бе заресана на една страна. Отпред се спускаше на тънък бретон над челото като на малко момченце. Но нищо детско нямаше в очите му. Те бяха в обезпокоително светъл аквамарин, с почти смущаващ пронизващ поглед.

В контраст с тях гласът му бе мек и безхарактерен. Гърни се запита дали това не е един вид компенсация за удивителните очи. Начин да се подчертае още повече силата им.

— Сестра ми ми говори много за вас.

— Нищо обезпокоително, надявам се.

— Каза ми, че вие сте детективът, който залови Питър Пигърт — онзи тип, дето беше изнасилил майка си и после я разрязал надве. И Джордж Кунцман, който пазеше главите на жертвите си в хладилника. И Дядо Сатана, който изпращаше части от разчленени трупове по пощата като коледни подаръци. И лудия психиатър, който изпращаше пациентите си на един садист, а той ги изнасилваше, одираше и после ги изхвърляше от яхтата си в океана. Доста успешна кариера. Хванали сте доста откачени. И ето ви сега във „Вълчето езеро“. Само минавате. На път за романтична ваканция. Нали?

— Да, натам сме тръгнали.

— Обаче в момента сте тук. Насред дивата природа. На километри от най-близката цивилизация. Кажете… как ви се вижда тук?

— Можеше времето да е по-хубаво.

Хамънд се изсмя кратко, но остана изпитателно втренчен в госта.

— По-вероятно е да се влоши, преди да се оправи.

— Да се влоши ли? — попита Мадлин.

— Силни ветрове, падане на температурите, снежни бури, поледица.

— Кога се очаква това?

— Утре по някое време. Или вдругиден. Прогнозите постоянно се променят. Планината е непредсказуема. Времето тук е като ума на пациент с маниакална депресия. — Хамънд се усмихна леко на шегата си. — Познавате ли Адирондакс, госпожо Гърни?

— По-скоро не.

— Тези планини са доста различни от вашите Катскилс. Много по-примитивни.

— Единствено се тревожа да не завали сняг.

Той я погледна изненадано:

— Това ви тревожи?

— А не трябва ли?

— Джейн ми каза, че отивате във Вермонт да търсите сняг. Да правите преходи, да карате ски. Но може би снегът първи ще ви намери.

Мадлин не отговори, само се втренчи в чашата си. Гърни забеляза, че леко потрепери.

Хамънд облиза бързо устни като змия и премести погледа си към детектива.

— Вълчето езеро стана доста интересно място в последно време, не мислите ли? Неустоимо, бих казал, за детектив.

Джейн, може би разтревожена от ироничната забележка на брат си, се намеси с бодър глас:

— Вечерята е сервирана — сандвичи със сьомга, салата, хляб, пиле с кайсиев сос, див ориз, аспержи и прекрасни тарти с черни боровинки за десерт. Чиниите са в отсамния край на плота; приборите и чашите са на масата заедно с бутилки шардоне, мерло и изворна вода. Да сядаме, а?

Веселият ѝ тон бе в пълен контраст с подозрителността на брат ѝ, но постигна целта си да привлече всички при храната и после на масата. Двамата с Ричард седнаха срещу Дейв и Мадлин.

Преди някой да успее да каже нещо, лампите изгаснаха. Във внезапно настъпилия полумрак единствената светлина бяха проблясъците от огъня.

— От генератора е — каза Джейн. — Сега ще дойде токът.

Когато пак светна, ръката ѝ бе върху тази на Ричард. Тя я дръпна и обясни на гостите:

— Намираме се на трийсет километра от най-близката цивилизация, затова хотелът има два генератора. Те се превключват през определено време и затова получаваме тези кратки прекъсвания. Остин твърди, че е абсолютно нормално, нищо тревожно.

— Все пак имате телефонна връзка, нали? — попита Мадлин.

— Имението има собствена антена. Но ако минете зад хребета, покритието изчезва и се появява чак в Платсбърг. Разбира се, антената зависи от генераторите и ако те изгаснат… Но разбира се, няма на практика никакъв риск и двата генератора да се развалят по едно и също време.