Джон Вердън - Не заспивай

— Моето мнение за професиите, особено за свързаните с риск, е, че идва време, когато човек трябва да се оттегли. Нека младите да работят, да растат в кариерата. Трагично е да изгубиш живота си без друга причина, освен желанието да продължаваш да го излагаш на опасност.

— Може да има и други причини да не се откажеш.

— Е, да. Тогава нещата стават по-сложни. — Ландън се вгледа в чашата си. — Самолюбие, гордост, убеждения, удовлетворението, че сме намерили смисъл в живота…

След кратко мълчание Гърни попита непринудено:

— Вие е каква консултантска дейност се занимавате?

— Съветвам клиенти по въпроси на международния бизнес. Юридически проблеми, местна култура, сигурност. — Ландън погледна Мадлин: — Ами вие? Обичате ли да прекарвате времето си сред природата? Мога да се обзаложа, че да.

Въпросът явно прекъсна досегашния ход на мислите ѝ.

— Да, обичам дейностите на открито. Ако не съм навън, почвам да се чувствам…

Не можа да довърши, защото в този момент във фоайето влезе Джейн Хамънд с изражение едновременно на облекчение и тревога. Късата ѝ, нескопосано боядисана коса стърчеше във всички посоки.

— Дейв! Мадлин! Дошли сте! Опасявах се заради ужасното време… но ето ви тук! Радвам се да ви видя! — възкликна с пресипнал глас.

— Норис дойде да ни спаси — каза Мадлин.

— Да ви спаси? О, боже! Какво е станало?

Мадлин погледна Гърни и той сви рамене:

— Лош участък на пътя, грешна маневра от моя страна, хлъзгава канавка…

— О, не! Точно от такова нещо се страхувах, затова помолих Норис да провери пътя. Добре, че го направих!

— Всичко е наред.

— Все пак имахме и една малко плашеща среща — добави Мадлин.

Джейн се ококори изненадано:

— Каква среща?

— От гората се появи един странен тип.

— Тар — обясни Ландън.

— О, Барлоу. Може да те стресне. Да не би да е казал нещо… заплашително?

— Каза, че злото витае около Вълчето езеро.

— Боже мой! — Джейн погледна Ландън, лицето ѝ бе истинска маска на тревогата.

— Е, да не забравяме историята на семейство Тар. Не е много приятна. Да отидеш в местната лудница, им е нещо като традиция.

Мадлин го погледна удивено:

— Като казвате „местната лудница“, какво точно…

— Щатската психиатрична болница за криминално проявени — отговори Ландън, без да я изчака да довърши. — Не е далеч оттук, но не е атракция, която управата на хотела би искала да рекламира. Когато научат за нея, клиентите стават нервни. Чували ли сте някога адирондакски присмехулник? Дори да знаеш, че е просто една птица, от жалния му писък те побиват тръпки. А пък ако си внушите, че всъщност чувате воплите на луд, скитащ из гората, тогава… е, не помага за добрия сън.

Джейн остана загледана в него за момент, после се обърна пак към Гърни и Мадлин, които бяха седнали в единия край на дивана.

— Казах на Ричард, че съм ви поканила на вечеря. Не беше много въодушевен, но и не обяви, че има друга работа. Значи първото препятствие е преодоляно. Реших, че вечерята ще е…

Кратък, тих музикален сигнал я прекъсна на средата на изречението.

Ландън се помести в креслото, извади мобилния си телефон от джоба и погледна дисплея.

— Извинете ме — каза и стана. Вдигна телефона на ухото си и излезе от стаята.

Джейн продължи, откъдето бе спряла:

— Реших, че вечерята ще бъде естествен, непринуден начин да получите представа за положението… и да опознаете Ричард… за да се убедите лично каква лудост, каква пълна лудост е дори да си представите, че той би могъл…

Поклати глава и очите ѝ се напълниха със сълзи.

Гърни обикновено се отнасяше към такива демонстрации на емоция с подозрение, търсеше прекалено театрален жест, вслушваше се за фалшива нота. Сега обаче заключи, че ако Джейн Хамънд симулира загриженост за брат си, явно е дяволски добра в това.

— И какво, май променихте плана за действие? Първоначалната идея не беше ли просто да се появя без предупреждение и брат ви да бъде принуден да ме приеме, защото съм бил целия този път, за да говоря с него?

— Да, но реших, че една вечеря ще е още по-добре — по-непринудено, особено в присъствието на Мадлин. Добър начин да опознаете истински Ричард.

— Той не възрази ли?

— Ами… — Джейн избърса носа си с кърпичка. — Малко го излъгах.

— Колко малко?

Тя направи крачка към дивана, наведе се и прошепна съзаклятнически:

— Казах му, че съм ви помолила за помощ, но имате сериозни резерви към случая и не искате да се замесвате. Тъй като Ричард не иска никой — нито вие, нито друг — да се забърква, ще бъде по-спокоен, ако си мисли, че сте се отказали.