Джон Вердън - Не заспивай

— Само?

— Да. Е… имаше известни усложнения — група фанатизирани свещеници подеха атака със заплашителни писма, които му изпращаха по пощата. Но това беше преди близо десет години. Защо повдигате въпроса сега?

— Някои хора имат дълга памет.

— Някои хора са фанатици, търсещи кого да мразят.

Гърни нямаше как да не се съгласи. От друга страна, все още не беше готов да припише демоничната теория на преподобния Кокс на обикновен фанатизъм.

Второто обаждане беше до Хардуик, но се включи гласова поща. Остави съобщение на приятеля си да отвори имейла и да изслуша прикачения аудиофайл. Също да се опита да намери изчезналата приятелка на Стивън Пардоза от Флорал Парк.

Накрая се обади на Ребека Холдънфийлд и тя вдигна на третото иззвъняване.

— Здравей, Дейвид. Отдавна не сме се чували. С какво мога да ти помогна?

Гласът ѝ, дори по телефона, му напомняше за финия сексапил, който открай време го привличаше и в същото време плашеше.

— Кажи ми за Ричард Хамънд.

— За Ричард Хамънд, който в момента е в центъра на торнадото?

— Същият.

— Изключително умен. Капризен. Находчив. Обича винаги да е на гребена на вълната. Някакви по-конкретни въпроси?

— Какво точно знаеш за торнадото?

— Колкото всеки, който слуша новините по пътя си за работа. Петима самоубили се пациенти за един месец.

— Чу ли теорията на полицията, че ги е подтикнал към самоубийство чрез хипнотично внушение?

— Да, чух.

— Мислиш ли, че е възможно?

Тя се изсмя:

— Хамънд е изключително способен, но има граници.

— Кажи ми повече за границите.

— Хипнозата не може да подтиква поведение, което не е съвместимо с основните ценности на индивида.

— Тоест не е възможно да подтикнеш някого към самоубийство чрез хипноза?

Тя се поколеба, преди да отговори:

— Хипнотерапевтът може да активизира някого, който вече има склонност към самоубийство, с некомпетентност или безотговорни действия. Но не може да създаде непреодолимо желание да умреш у някого, който иска да живее. Нищо подобно не е документирано.

Сега Гърни замълча на свой ред, за да осмисли чутото.

— Отвсякъде чувам, че Хамънд бил уникален в своята област. Преди малко спомена, че обичал винаги да е на гребена на вълната. Какво имаше предвид?

— Движи се по границата на възможното. Четох резюме на една негова статия, която е представил на среща на Американската психиатрична асоциация, за заличаването на границата между невропсихология и мотивационна хипнотерапия. Твърди, че интензивната хипнотерапия може да формира нови невронни пътища и така да отключва ново поведение, което преди това е било трудно или невъзможно.

Гърни не каза нищо. Изчака Ребека сама да усети противоречието между това, което току-що каза, и предишното си твърдение за границите на хипнотерапията.

— Обаче не ме разбирай погрешно побърза да добави тя. — Няма доказателства, че дори най-интензивната хипнотерапия е в състояние да промени желанието да живееш в желание да умреш. И между другото, има един цял друг аспект на въпроса какво хората са способни или не да направят.

Гърни отново изчака, без да каже нищо.

— Аспектът на характера. От това, което съм видяла и чула за Хамънд, не прилича на човек, който ще тръгне да подтиква хората към самоубийство. Той е вундеркинд, невротик, може би нещо като побъркан гений. Но чудовище? Не.

— Като каза „чудовище“… получи ли имейла ми?

— Не, ако си го изпратил през последния час. Бях заета и не съм си проверявала пощата. Защо?

— Преди малко говорих с един флоридски пастор, който е уверен, че Хамънд е чудовище. Изпратих ти записа на разговора ни.

— Звучи забавно. Обаче не мога да го чуя в момента. Имам клиент, който чака. Но ще го чуя по-късно и ще ти се обадя. Става ли?

Колебливият ѝ тон подсказваше, че иска да каже още нещо. Гърни отново изчака.

— Знаеш ли — добави Ребека, — само теоретично… ако някой измисли как да го прави…

— Да измисли как да кара хората да се самоубиват?

— Да. Ако някой… ако някой наистина може…

Мисълта за възможните последствия я остави без думи.

Гърни остана загледан в язовира. Колкото повече мислеше за недовършената мисъл на Ребека Холдънфийлд, толкова повече се убеждаваше, че е доловил нотка на страх в гласа ѝ.

Погледна часовника на таблото. Беше 15.23. В тази сенчеста планинска долина през декември, близо до най-късия ден в годината, нощта почти бе настъпила.

Гърни разсеяно си спомни серия от образи. Образи, едновременно познати и обезпокояващи. Познати, защото от време на време го спохождаха — вече десетина пъти може би, винаги неочаквано — откакто бе сънувал онзи сън, в който за първи път се бяха появили, наскоро след като с Мадлин се заселиха в Западен Катскил и научиха за опразването и наводняването на няколко села за построяването на язовира.