Джон Вердън - Не заспивай

Гърни влезе в къщата и извика Мадлин, но никой не се обади. Беше едва четири. Той със задоволство установи, че се е прибрал точно както бе предвидил, и малко се разочарова, че жена му не е там да стане свидетел на тази рядка за него точност.

Къде ли беше?

Днес нямаше насрочено дежурство в психиатричната клиника. Освен това колата ѝ беше на обичайното си място до къщата. Едва ли бе отишла далече. Беше студено и до час щеше да се стъмни, затова едва ли бе тръгнала да се разхожда по някой от изоставените каменарски пътища между скалистите била. Студът нямаше да я спре толкова, колкото задаващата се нощ.

Гърни набра мобилния ѝ телефон и го чу да звъни на една полица само на няколко крачки от себе си — дали го използваше като тежест за затискане на неотворени писма?

Нямаше бележка.

Лампичката на телефонния секретар премигваше. Той натисна копчето.

— Здравей, Дейвид. Ребека Холдънфийлд. Изслушах записа на разговора ти с Кокс и мога да го определя като, меко казано, странен. Имаш ли време да се видим? Може би да се срещнем някъде по средата между Уолнът Кросинг и моя кабинет в Олбани? Обади се да се разберем.

Гърни се обади. Включи се телефонен секретар и той остави съобщение.

Тъкмо затвори и телефонът иззвъня още преди да го остави. Хардуик вече говореше, когато Гърни вдигна апарата на ухото си:

— … по дяволите, става?

— Много добър въпрос, Джак.

— Да не би Кокс и Фентън да се състезават за „Най-лудия човек на планетата“?

— Чу ли разказа на Кокс за съня на Уензъл?

— Чух го. А сега Фентън твърди, че и другите самоубийци са сънували същото.

— Здравей, Ребека. Дейв Гърни. В момента ще е трудно да се видим. Утре рано сутринта заминавам за „Вълчето езеро“ в Адирондакс, за да говоря с Хамънд, ако успея. После заминаваме за Северен Вермонт за снежни преходи и други подобни. Ще се върна най-рано след пет-шест дни. Много ми е интересно обаче да чуя мнението ти за съня. Между другото, следователят от Криминалното бюро току-що добави един невъзможен обрат по въпроса за сънищата на последната си пресконференция. Потърси в интернет последната информация и ми се обади, когато можеш. Благодаря.

— И това твърдение ти идва в повече?

— Такава камара лайна на всеки ще му дойде в повече.

— Ако тръгнем да разсъждаваме в тази посока, Джак, трябва да приемем, че или Фентън лъже със знанието и одобрението на цялото виеше ръководство на Криминалното бюро като част от някакъв грандиозен конспиративен план, или тези хора наистина са сънували един и същи кошмар, който ги е подтикнал към убийство.

— Нали не мислиш, че е възможно?

— Нищо, което съм чул досега за този случай, не ми звучи възможно.

— Какво ще правим сега?

— Трябва да потърсим възможни връзки. Места, където пътищата на четирите жертви може да са се пресекли. Освен това всички предишни контакти, които може да са имали с Ричард Хамънд. Или с Джейн Хамънд. Или с Пейтън Гол, за когото Джейн спомена, че е на около двайсет и пет, точно като самоубийците. Може да няма значение, но може да е важно.

— Голямо ровене ще падне. Веднага започвам.

След като затвори, Гърни остана няколко минути загледан през прозореца — докато сгъстяващият се мрак му напомни за Мадлин. Помисли си, че трябва да излезе да я потърси, преди съвсем да се е стъмнило. Но откъде да започне? Тя нямаше навик да…

— Бях при езерцето.

Гласът ѝ го накара да подскочи, толкова тихо беше влязла в къщата и се бе показала на вратата на хола. В миналото тази нейна поява като че ли в отговор на мислите му щеше да го разтревожи, но сега беше свикнал с това явление.

— При езерцето ли? Не е ли прекалено студено за такива разходки?

— Не. Чистият въздух ми дойде добре. Видя ли ястреба?

— Мислиш ли, че трябва да направим нещо в тази връзка?

— Друго, освен да му се възхищаваме ли?

Гърни сви рамене и двамата се умълчаха. Мадлин първа заговори:

— Ще отидеш ли да се видите?

Очевидно говореше за Ребека, беше чула съобщението. Въпросът, зададен със съвсем небрежен тон, го накара да настръхне.

— Не виждам как ще стане. Поне не преди да се върнем от Вермонт, пък дори и тогава…

— Тя ще намери как.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да признаеш, че тя проявява интерес към теб.

— Ребека има интерес да развива кариерата си и да запази всички познанства, които някой ден могат да ѝ бъдат полезни.

Тази полуистина предизвика ново мълчание, което този път Гърни наруши първи:

— Нещо не е наред ли?