Джон Вердън - Не заспивай

Той хвана Мадлин за ръката и двамата мълчаливо извървяха последните няколко метра до колата си.

На малко повече от километър след селото един крайпътен знак ги информира, че влизат в парка „Адирондак“. На Гърни „парк“ му изглеждаше твърде скромно определение за огромните простори, покрити с гори, езера, тресавища и девствена природа, надвишаващи по площ целия щат Вермонт.

Пейзажът около тях се смени от поредицата бедни земеделски селища в нещо далеч по-диво. Вместо буренясали ливади и разпокъсани горички по върховете на хълмовете, тук властваше тъмен боров лес.

Пътят се катереше стръмно нагоре и не след дълго високите борове отстъпиха място на осакатени ели, принудени сякаш насила да се кланят в знак на подчинение от свирепите зимни ветрове. Дори откритите участъци всяваха отчаяние и страх.

Гърни забеляза, че Мадлин наблюдава зорко всичко наоколо.

— Къде сме? — попита тя.

— В какъв смисъл?

— До какво сме близо?

— Не сме близо до нищо. Предполагам, че сме на стотина километра от Хай Пийкс. Може би на около сто и петдесет от „Вълчето езеро“.

Въздухът бе изпълнен със замръзнала мъгла, толкова фина, че се носеше странично, вместо да пада на земята. През този филтър от микроскопични ледени кристалчета прегърбените дървета и мрачните гранитни стени изглеждаха обвити в сгъстяващ се сумрак.

След още два часа, през които срещнаха само няколко други автомобила, пътуващи все в противоположната посока, джипиесът им обяви, че са достигнали целта. Никъде наоколо обаче не се виждаше хотел. Имаше само черен път, отклоняващ се от главното шосе под прав ъгъл и маркиран със скромен бронзов знак на железен стълб:

ХОТЕЛСКИ КОМПЛЕКС „ВЪЛЧЕТО ЕЗЕРО“

ЧАСТЕН ПЪТ — САМО ЗА ГОСТИ НА КОМПЛЕКСА

Гърни отби натам. След неколкостотин метра усети, че наклонът се увеличава. В ледената мъгла разкривените дървета изглеждаха все по-зловещо, изникваха сякаш от нищото и в следващия миг пак изчезваха.

Мадлин рязко завъртя глава към нещо от нейната страна на колата.

Гърни погледна.

— Какво има?

— Стори ми се, че видях някого.

— Къде.

— Там отзад. — Тя посочи. — До дърветата.

— Сигурна ли си?

— Да. Видях някого да стои до едно от онези дървета с разкривените клони.

Гърни намали и спря.

Тя го погледна уплашено:

— Какво правиш?

Той бавно даде на задна по стръмния път.

— Кажи ми, когато стигнем мястото.

Мадлин пак погледна през прозореца.

— Ето там, онова дърво. И точно до него, гледай, има… о… онзи пречупен дънер до него ми е заприличал на приведен човек. Извинявай.

Откритието, че е видяла само дънер, а не човек, дебнещ на това враждебно място, не я успокои много и гласът ѝ още звучеше напрегнато.

Продължиха и скоро стигнаха до пролука между наредените като траурно шествие разкривени ели. Между тях видяха грубо скована дървена барака, мрачна и негостоприемна като обледенената гранитна канара, върху която бе построена. След миг бараката изчезна зад армия безформени дървета, спускащи се до самия път.

Телефонът на Гърни, на поставката между тях, иззвъня и Мадлин инстинктивно дръпна ръката си далеч от източника на звука.

Гърни погледна дисплея и видя, че се обажда Хардуик.

— Да, Джак?

— Добрутро, детектив Гърни — заговори провлачено Хардуик. — Викам да звънна да видя как я карате в този прекрасен ден, който Господ ни е дарил.

— Има ли причина да говориш с този южняшки акцент?

— Току-що приказвах по телефона с нашия приятел лейтенанта от Палм Бийч и тоя начин на говорене — сякаш дъвчеш локум — е заразителен.

— Боби Бекър?

Хардуик заговори нормално:

— Същият. Реших да проверя какво знаят там за Кристъфър Уензъл, откъде е дошъл, как си е купил апартамента.

— И?

— Не знаят много. Единствено това, че преди да се регистрира във Флорида, е имал друга шофьорска книжка на адрес във Форд Лий, Ню Джърси.

— А това означава, че в недалечното минало и трите жертви са живели в един и същи район.

— Точно така.

— Ако съдим по това, което Джейн ни каза за Пейтън, не изглежда човек, който би предпочел да живее в планината, ако има жилище в големия град… освен ако не се крие от някого.

— Повдигнах тази тема, след като си тръгнахме от вас онзи ден. Джейн мисли, че в провинцията по-лесно може да купува хора, отколкото в града.

— Има ли представа кого е купил и защо?

— Не знае имена. Но Пейтън има навика да прави бели. И ако иска да си купи необходимото влияние, за да сведе неприятните последствия до минимум, по-лесно да живее скромно и уединено, отколкото в голям град. Джейн подозира, че разпространява порочните си удоволствия в района, за да може да си осигури сравнително безопасен терен, на който да им се отдава.