Джон Вердън - Не заспивай

Детективът погледна да види как ще реагира другият мъж, но от него нямаше и следа.

Мадлин слезе от колата и посочи:

— Избяга към онези дървета.

Гърни се ослуша за стъпки, за пращене на сухи клонки, но чу само вятъра.

Мадлин погледна към приближаващия се автомобил:

— Слава богу, който и да е това.

Колата бе ретро ландровер, като от стар филм за сафари. Спря малко по-нагоре по склона и отвътре слезе строен мъж с елегантен дъждобран „Барбър“ и гумени ботуши до коляното, придаващи му вид на английски благородник, излязъл на лов за фазани в дъждовен ден. Той вдигна качулката на якето върху късата си прошарена коса.

— Проклето време, а?

Гърни се съгласи.

Мадлин трепереше, пъхнала ръце в джобовете на якето си.

— От хотела ли сте? — попита.

— Идвам от хотела. Но не съм от хотела.

— Моля?

— Дойдох от хотела. Но не съм служител. Само съм отседнал там. Норис Ландън, приятно ми с.

Гърни не направи жеста да се приближи по заледения път към мъжа, за да се ръкува, а просто каза името си. Понечи да представи и Мадлин, но Ландън го изпревари:

— А това сигурно е жена ви, Мадлин… нали?

Тя се усмихна изненадано:

— Вие да не сте от комитета по посрещане?

— Не точно. Но имам лебедка и тя, мисля, ще ви бъде от по-голяма полза.

Мадлин го погледна обнадеждено:

— Мислите ли, че ще можете да ни издърпате от канавката?

— Случвало се е и преди. Хубаво е да си подготвен за такива случаи. По-рано говорих с Джейн Хамънд. Много се тревожеше как ще се оправите в това отвратително време. В момента хотелът изпитва недостиг на персонал, затова предложих услугите си да успокоя духа на Джейн — да проверя състоянието на пътя, дали няма паднали дървета и така нататък. Тук нещата се променят бързо. Поточета се превръщат в буйни реки, пътища се срутват в деретата, падат скали, стават поледици — не липсват опасности и в най-хубавия ден.

Макар и не точно британски, акцентът му бе от атлантическото крайбрежие, култивиран сред висшата класа на Североизтока и ошлайфан в някой реномиран университет — още преди тези институции да се напълнят с бъдещи финансисти, на които не им пука колко интелигентно ще звучат, стига да забогатеят бързо.

— Знаете ли къде е скобата ви за теглене и дали може да се достигне при това неудобно положение на колата?

Гърни погледна под наклонената предница и отговори:

— Да, мисля, че мога да отговоря и на двата ви въпроса.

— В такъв случай, за нула време ще сте отново на пътя.

— Преди да дойдете, от гората излезе някакъв мъж — обезпокоено отбеляза Мадлин.

Ландън не изглеждаше много притеснен.

— Странен тип с брадвичка на кръста — добави тя.

— С шантави приказки и кехлибарен пламък в очите?

— Познавате ли го? — поинтересува се Гърни.

— Барлоу Тар. Живее в една барака наблизо. Само проблеми създава, ако питате мен.

— Опасен ли е? — попита Мадлин, все още разтреперана.

— Според някои е безобиден. Аз не съм сигурен. Виждал съм доста безумен пламък в очите му, докато остри брадвата си. Освен това ходи на лов с нея. От десет метра улучва заек.

На лицето на Мадлин се изписа възмущение.

— Какво още знаете за него? — попита Гърни.

— Работи това-онова в хотела, нещо като майстор за всичко. Баща му също е работил в имението. И дядо му преди това. Цялото семейство са малко неуравновесени, ако може да се изкажа така деликатно. Живеят в планината от Дядово Адамово време. Имат малко особени роднински връзки, ако ме разбирате — добави Ландън и направи гримаса на отвращение. — Каза ли нещо смислено?

— Зависи какъв смисъл търсите. — Гърни изтръска суграшицата от раменете си. — Хайде да заканваме куката и да оставим разговора за семейство Тар за по-късно.

След петнайсетина минути най-сетне нагласиха ландровъра в подходяща позиция и закачиха въжето. После лебедката сама си свърши работата и затъналата кола постепенно бе изтеглена от канавката в положение, от което пак можеше да тръгне, вече над участъка, където се беше подхлъзнала. Ландън нави металното въже на лебедката, обърна ландровера и потегли нагоре; Гърни тръгна след него.

Когато превалиха билото, видимостта се подобри значително и част от напрежението изчезна от лицето на Мадлин.

— Голям образ — отбеляза тя.

— Кого имаш предвид? Галантния рицар или зловещия майстор?

— Галантния рицар. Изглежда, че знае доста неща.

Вниманието на Мадлин бе привлечено от суровия пейзаж, който се откри пред тях.