Джон Вердън - Не заспивай

— Пейтън отрепката.

— Може да се каже.

— Отрепка, която може би е на път да наследи цяло състояние.

— Да.

— От брат си, наскоро загинал при подозрителни обстоятелства.

— Точно.

— Но доколкото знаем, Пейтън не е на мушката на Фентън.

— Даже изобщо не е в полезрението му.

Гласът на Хардуик се изгуби в неразбираеми срички, докато съвсем изчезна.

Гърни погледна дисплея и установи, че е изгубил покритие.

Мадлин го гледаше.

— Сигналът ли се изгуби?

— Да.

Той отново насочи цялото си внимание напред. Фин скреж покриваше земята и замаскираше очертанията на пътя.

— Колко още има?

— Нямам представа.

Гърни я погледна. Ръцете ѝ бяха свити в юмруци, палците — подвити под другите пръсти.

Той забеляза дере на два-три метра отляво, където по негова преценка би трябвало да е краят на пътя. Точно тогава, в най-неподходящия момент, наклонът изведнъж се увеличи. Гумите изпуснаха.

Гърни премина на първа и се опита да овладее колата, но тя занесе странично към дерето. Той отпусна газта и леко натисна спирачка. След смразяващо дъха странично приплъзване колата спря. Гърни превключи на задна и се върна на пътя, встрани от дерето. Когато стигна под мястото с големия наклон, съвсем леко натисна спирачките. Колата бавно спря.

Мадлин заоглежда гората наоколо.

— Какво ще правим сега?

— Мисля, че най-високата точка е на стотина метра. — Гърни се вгледа напред, докъдето можеше да види пътя. — Ако набера инерция…

Тръгна бавно. Опита се да ускори, но точно на мястото, където бе станал предишният проблем, колата рязко поднесе и предницата се обърна към дерето. Той завъртя рязко волана в другата посока — и в резултат десните гуми хлътнаха с издумкване в канавката отстрани на пътя.

Моторът се задави и спря. В настъпилата тишина Гърни чу само засилващия се вятър и бързото барабанене на суграшица върху предното стъкло.

Единственият резултат от опитите му да изкара колата от канавката бе, че тя затъна още по-дълбоко. Гърни реши да се качи на най-високата точка на пътя с надеждата да улови сигнал или да прецени колко още има до хотела.

Сложи си шапката за ски, вдигна яката си и тръгна. Едва бе направил няколко крачки, когато един звук го накара да се закове неподвижно — зловещ вой, идващ сякаш едновременно отвсякъде и отникъде. Гърни беше свикнал с джафкането и с воя на койотите из възвишенията около Уолнът Кросинг, но това беше друго — по-дълбок вой с трептящ тон, от който веднага те побиваха тръпки. Сетне спря внезапно, както бе започнал.

Гърни понечи да премести пистолета си от глезенния кобур в джоба на якето, но не искаше да засилва тревогата на Мадлин, затова просто продължи нагоре по пътя.

След още десетина метра пак се наложи да спре — този път заради крясъка на жена му от колата:

— Дейвид!

Завъртя се рязко, подхлъзна се и падна на една страна.

Когато отново се изправи, видя причината за уплахата ѝ.

На няколко метра от колата в ледената мъгла стърчеше тъмен силует.

Гърни бавно направи няколко крачки натам и успя да различи висок хилав мъж с дълго брезентово палто. На главата си носеше мръсна шапка, направена, изглежда, от съшити една за друга различни животински кожи. На кръста му висеше брадва в кожен калъф.

Скрит частично от колата, Гърни успя да премести пистолета от глезенния си кобур в джоба на якето; стисна здраво ръкохватката и това му даде увереност.

Имаше нещо дивашко в кехлибарените очи на мъжа. Пожълтелите му зъби бяха или счупени, или изпилени и изглеждаха остри като на звяр.

— Внимавай — изсъска с пресипнал глас като скърцане на ръждясала панта.

— За какво? — спокойно попита Гърни.

— Тук дебне зло.

— Тук ли? На Вълчето езеро?

— Да. Езерото няма дъно.

— Няма дъно?

— Не, никакво, никога не е имало.

— Какво е това зло, което дебне тук?

— Ястребът знае.

— Ястреб ли?

— Ястребът познава злото. Соколарят знае какво знае ястребът. Той пуска ястреба. Под слънцето, под луната.

— Ти каква работа вършиш тук?

— Поправям каквото се счупи.

— В имението?

— Да.

Макар че не изпускаше от очи брадвичката, Гърни реши да продължи, сякаш водеше съвсем нормален разговор. Можеше пък да улови някаква разумна мисъл.

— Аз съм Дейв Гърни. Ти как се казваш?

Нещо проблесна в онези странни очи, искра на интерес и внимание.

Гърни си помисли, че името му може би е прозвучало познато на другия мъж. Оня обаче се обърна и се взря по пътя; очевидно нещо друго бе привлякло вниманието му. След няколко секунди Гърни също чу — бръмчене на бавно приближаваща се кола. След малко видя фаровете: две размазани светли петна в мъглата се появиха иззад хребета и започнаха да се спускат.