Джон Вердън - Не заспивай

— Готови ли сте да поръчате, господа? Или да изчакам?

— Може би да почакате още малко, докато се запозная с този забележителен мъж. После ще изберем. Съгласен ли сте, Дейвид? Ако позволите да се обръщам на малко име.

— Няма проблем.

Кокс носеше тъмносин анцуг и „Ролекс“ от неръждаема стомана — модел, който Гърни бе видял да се продава някъде за 12 000 долара. Кожата на свещеника бе с жълтеникав тен, неестествено изпъната и без нито една бръчка; косата му — неестествено кестенява и без нито един бял косъм. Гърбавият нос като клюн на граблива птица и очите с хладен блясък бяха в силен контраст с широката усмивка.

След като сервитьорката се отдалечи, той се наведе към Гърни:

— Благодарен съм на Господ за тази възможност да обменим мисли относно този случай, за който вярвам, че е проявление на невъобразимо зло. Мога ли да попитам докъде се простира вашето разбиране по случая?

— Ами, преподобни Кокс, както…

— Моля ви, Дейвид, без официалности. Наричайте ме Боуман.

— Добре, Боуман. Доколкото съм запознат, проблемът с изясняването на случая е в това, че той попада в различни юрисдикции заради различните места, на които са открити самоубилите се мъже. Гилбърт Фентън в района Адирондак на щата Ню Йорк изглежда има най-широк поглед върху разследването.

Гърни наблюдаваше изражението на пастора за реакция, която да му подскаже как да спечели благоразположението му. Реши да смени изразните средства:

— Но повече ме интересува пръстът на злото, присъствието на определени необясними сили.

— Точно така!

— Кошмарите например.

— Точно така!

— Това е тема, Боуман, по която бих искал да чуя професионалното ви мнение. Поради разпокъсания начин на водене на разследването, аз знам за кошмарите, но не и тяхното съдържание. Обменът на информация между отделните полицейски служби е проблем, по който има още много да работим.

Кокс се ококори смаяно:

— Ама кошмарът е отговорът на всичко! Казах им го от самото начало. Казах им, че кошмарът е разковничето! Те имат очи, но не искат да видят!

— Можете да обясните на мен.

— Разбира се.

Свещеникът пак се облегна назад и продължи да говори разпалено. Безупречните му зъби и хирургически опънатата кожа на лицето му придаваха не много човешки вид.

— Чували ли сте, Дейвид, за явлението, когато хората, чули веднъж някаква мелодия, след това са в състояние да я изсвирят с точност нота по нота? Е, аз имам подобна способност по отношение на думите, особено ако са свързани с Божието или човешкото слово. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Не съм много сигурен.

Кокс се наведе напред и змийските му очи се втренчиха в Гърни.

— Всичко свързано с Бога или дявола се запечатва в паметта ми — нота по нота. Приемам това като дарба. Затова, когато ви казвам, че ще ви повторя разказа на Кристъфър Уензъл за кошмара му, това означава, че ще чуете неговата точна версия. Нота по нота. Дума по дума.

— Имате ли нещо против да записвам?

В очите на преподобния проблесна нещо, но прекалено бързо, за да може Гърни да разтълкува реакцията му.

— Полицията ме предупреди да не споделям тази информация пред медиите или обществеността. Но вие очевидно като детектив спадате в друга категория.

Гърни извади телефона си, активира приложението за звукозапис и го остави на масата. Кокс се вгледа в апарата за няколко секунди, сякаш преценяваше рисковете и ползите. После кимна едва забележимо (като комарджия, даващ знак, че ще участва в следващото раздаване), затвори очи и заговори. Гласът му звучеше по-остро, вероятно като имитация на тона на Кристъфър Уензъл.

— Лежа в леглото. Почвам да се унасям. Но не ми става толкова хубаво. Няма го онова спокойно, отпуснато чувство, когато заспиваш. Отчасти съм буден, но не мога да се движа или да говоря. Знам, че има някой или нещо в стаята при мен. Чувам дълбоко, хрипливо дишане — като някакво животно. Като тихо ръмжене. Не го виждам, но се приближава. Промъква се към мен. Почва да ме притиска към леглото. Опитвам се да закрещя, но не мога. Изведнъж виждам святкащи червени очи. Виждам зъбите на звяра, големи и остри.

Кокс също оголи ослепително белите си зъби.

— От зъбите капе слюнка. Разбирам, че това е вълк. Голям колкото човек. Святкащите червени очи са на сантиметри от мен. Слюнката от зъбите капе върху устата ми. Искам да крещя, но не мога да издам звук. Тялото на вълка е над мен, снишава се, източва се във формата на кинжал. Усещам как кинжалът се забива в мен, изгаря ме, пронизва ме, пак и пак, и пак. Целият съм в кръв. Ръмженето на вълка преминава в мъжки глас. Виждам, че вълкът има човешки ръце. Изведнъж разбирам, че това е мъж, но виждам само ръцете му. В едната му ръка има кинжал със сребърна вълча глава на дръжката, вълча глава с червени очи. В другата ръка държи разноцветни хапчета. Казва: „Седни и изпий тези хапчета. Не се бой, нищо няма да си спомняш.“ Събуждам се изпотен и разтреперан. Тялото ме боли. Сядам на ръба на леглото; прекалено съм изтощен, за да стана. Превивам се надве и повръщам. Така свършва. Това се случва всяка нощ. Самата мисъл, че пак ще го преживея, ме кара да искам да умра.