Джон Вердън - Не заспивай

Той се представи и продиктува мобилния си номер, като обясни, че е един от детективите, разследващи случая с четирите самоубийства, и се надява свещеникът да хвърли още малко светлина върху душевното състояние на Кристъфър Уензъл и може би да сподели с него своята версия за случая.

По-малко от пет минути след като затвори, телефонът му иззвъня. Гласът бе със сладникав южняшки акцент.

— Детектив Гърни, Боуман Кокс се обажда. Току-що получих съобщението ви. Ако съдя по телефонния ви код, намирате се някъде в щата Ню Йорк. Прав ли съм?

— Да, напълно сте прав. Благодаря, че се обадихте толкова бързо.

— Вярвам, че всяко нещо се случва с определена причина. Получих съобщението ви секунди след като сте го оставили, защото се канех да тръгвам от хотела, където съм отседнал сега, и реших преди това да проверя гласовата си поща. Освен това къде мислите, че се намира хотелът?

— Нямам представа.

— Точно където най-малко очаквате. В търбуха на звяра.

— Моля?

— В търбуха на звяра — в Ню Йорк Сити. Дойдохме да защитим Коледата срещу онези, които ненавиждат самата идея за нея, които възразяват срещу самото ѝ съществуване.

— Аха, ясно.

— Християнин ли сте, господине?

Това не беше въпрос, на който Гърни би отговорил при нормални обстоятелства. Но ситуацията не беше нормална.

— Да, християнин съм.

Всъщност изповядваше своя форма на „християнство“, толкова далечна от вярата на Боуман Кокс, колкото Уолнът Кросинг беше от Корал Дюнс. Но спести тази информация на свещеника.

— Това е радостна новина. Сега с какво мога да ви бъда полезен?

— Бих искал да поговорим за Кристъфър Уензъл.

— И неговия кошмар?

— Да.

— И как са изгубили живота си всички тези хора?

— Да.

— Къде точно се намирате, детективе?

— У дома в Уолнът Кросинг, във вътрешността на щата Ню Йорк.

Кокс замълча за няколко секунди. Единственото, което Гърни чуваше по телефона, бе тихо тракане на клавиатура. Той изчака.

— Аха, ето къде е. Много удобно нещо са тези електронни карти. Добре, ето какво ще ви предложа. Имам усещането, че този разговор е прекалено важен, за да го водим по телефона. Какво ще кажете да се срещнем лично?

— Кога и къде?

Пак мълчание, този път по-дълго. Още тракане на клавиши.

— Изглежда, че Мидълтаун е точно по средата между нас. На шосе 17 има някакво ресторантче. Имам усещането, че Бог сам ни сочи пътя. Какво мислите, да приемем ли напътствията му?

Гърни погледна дисплея на телефона за часа. Беше 12.13. Ако стигнеше в ресторантчето до 13.45 и прекараше един час с Кокс, можеше да се прибере у дома до 16.15. Така щеше да му остане достатъчно време, за да организира пътуването до „Вълчето езеро“ на следващия ден.

— Добре, отче, мога да ви чакам там в 13.45.

Пътуването през Катскил до Мидълтаун му беше познато и мина гладко. Големият паркинг на „По средата на пътя“ също му бе познат. С Мадлин се бяха отбивали много пъти на кафе през годината, докато търсеха къща в района.

В салона бяха заети по-малко от една трета от масите и докато Гърни оглеждаше, към него се приближи сервитьорка с меню в ръка и прекалено много червило по устните.

— Мисля, че видях човека, с когото имам среща — каза той.

На един от четирите стола около една ъглова маса седеше мъж с надут вид.

Жената сви рамене, даде му менюто и се отдалечи.

Още преди Гърни да стигне до масата, другият мъж се изправи. Беше доста висок, над метър и осемдесет. Веднага протегна ръка и стисна енергично тази на Гърни. С другата показа айпада си.

— Проведох малко проучване, детективе — каза, като се усмихна лукаво, показвайки зъби с множество коронки. — И трябва да призная, че съм силно впечатлен.

На таблета Гърни успя да мерне своя стара снимка и думата „суперченге“ — гръмкото заглавие на една статия в списание „Ню Йорк“, излязла преди няколко години и описваща поредицата от арести и осъдителни присъди, която според някои статистики го правеше най-успешния детектив, разследващ убийства, в историята на Нюйоркското полицейско управление.

Навремето статията го накара да се почувства неловко, но от време на време му носеше полза. Сега можеше да е един от тези моменти.

Свещеникът вероятно бе около шейсетте, но полагаше всички усилия да изглежда на четирийсет.

— За мен е голяма чест да се запозная с вас, детектив Гърни. Заповядайте, седнете.

Седнаха един срещу друг. Сервитьорката с отегчената усмивка се приближи.