Джон Вердън - Не заспивай

— Какъв ужасен начин на живот.

— Да.

Замълчаха и продължиха по пътя. Фентън не се виждаше никъде и на Гърни му хрумна една обезпокоителна мисъл (може би в резултат от споменаването на план за измъкване) — да не би Фентън, осъзнал огромната си грешка, да изпадне в такова състояние, че да се застреля.

Сподели страха си с Мадлин.

Тя поклати глава:

— Съмнявам се. Направи ми впечатлението на човек, който прави много грешки, създава проблеми и болка в живота на другите хора, но винаги намира начин да оправдае това, което е направил, и да хвърли вината върху друг. Не е добър човек.

Гърни нямаше как да не се съгласи с това.

— Почва да ми става студено — каза тя. — Дали да не се връщаме в хотела?

— Разбира се.

— Нямам търпение да се приберем вкъщи.

Той спря и я погледна:

— Мислиш ли, че идването тук ти помогна да преодолееш миналото?

— Да, така мисля. Вече не се надявам някаква магия да изтрие спомените. И вече не се обвинявам, когато си спомням за Колин. Ами ти?

— Аз ли?

— Разследването — какво мислиш за начина, по който свърши?

Той се замисли за капките кръв в снега и се запита дали наистина е свършило.

Мадлин го погледна любопитно.

Докато търсеше думи да отговори на въпроса ѝ, без да я уплаши пак, от хребета се чу бръмчене на автомобил.

Беше Хардуик с пикапа на Ести Морено.

Когато се изравни с тях, той спря и посочи с палец назад:

— Видях смотания Гилбърт Фентън. Изглеждаше дълбоко потънал в размисли за провалената си кариера. Но знаете ли какво казвам аз? Казвам майната му. — Ухили се доволно. — Обадих се тук-там. Ченгето, което дойде с Фентън — също. Подкрепленията скоро ще дойдат. Някакви следи от Ландън?

— За момента не — отговори Гърни.

— Ако го видиш, тегли му куршума. Хайде, ще се видим в хотела.

Хардуик вдигна стъклото и продължи още стотина метра до навеса. Слезе от пикапа, запали цигара и се облегна на задната броня.

Когато Гърни и Мадлин стигнаха до мястото, където бе видял червените капки в снега, той ѝ каза, че иска да огледа наоколо, преди да започнат да пристигат полицейските коли. Това не беше съвсем невярно. Мадлин го изгледа с онзи изпитателен поглед, подсказващ, че знае, че той премълчава нещо, после отиде при Хардуик.

Гърни си представи мислена решетка по петнайсет метра на дължина и ширина, ограждаща червените петънца. Закрачи бавно напред и назад в решетката, премествайки се постепенно по посока на езерото.

Когато почти стигна до края на пътя, видя нещо черно и метално в снега, отъпкан от снегорина. Остърга малко сняг с обувката си наоколо, докато разпозна предмета. Беше малък заглушител, закрепен на дулото на малокалибров пистолет. Същият пистолет, който бе държал Ландън.

Когато се досети какво е станало, за малко не повърна.

Спомни си как тази сутрин бе погледнал през прозореца в първата утринна светлина… как чу приближаването на грамадния снегорин… как машината с лекота разриваше високите до кръста преспи, затрупали пътя. Спомни си гейзера от пулверизиран сняг и лед, изригващ от въртящите се ротори и носен от вятъра към езерото. След малко видя това, което търсеше и което се беше надявал, че няма да види. В снега имаше парченце плат. По-натам — друго. Още няколко крачки и видя нещо, което приличаше на плът. След това — парче от нещо, което би могло да бъде кост.

Обърна се и тръгна към хотела с цялото спокойствие, което успя да събере. Накрая стигна до Мадлин и Хардуик при пикала.

Тя го погледна въпросително, после — загрижено.

— Ще влезем ли?

Гърни кимна.

Когато тръгнаха към вратата на хотела, Хардуик погледна към пътя и направи фуния с дланите си около едното си ухо. Затананика си мелодията от „Самотния рейнджър“. Няколко секунди по-късно на пътя се показа колона от полицейски автомобили.

Гърни и Мадлин останаха известно време сами в Големия салон. Взеха бутилка изворна вода от барчето и я изпиха.

След дълго мълчание Мадлин попита:

— Ще ми кажеш ли?

Гърни изчака за минута, докато стомахът му се успокои. Умът му да се избистри. Не се сети деликатен начин да поднесе новината.

— Видях онова, което е останало от Норис Ландън.

Очите ѝ се разшириха от ужас.

— Явно не е стигнал далеч, след като го раних. Сигурно е паднал на пътя и снегът го е покрил.

— Покрил го е… и сутринта… Джак… О, боже!

След всичко, което беше видял в кариерата си на детектив, дори след ужасните сцени от миналата нощ, съдбата на Ландън го потресе — да бъде смлян на хиляди парченца. Може би в пълното анихилиране на агента имаше някакво дълбоко, мрачно предупреждение.