Джон Вердън - Не заспивай

Полицаят обясни, че покритието на радиостанцията е по-добро на върха на хребета и излезе. Фентън го последва вън от хотела до патрулната кола, но не се качи. След като патрулката тръгна, той остана под навеса, загледан след нея.

— Това е пълен провал за него — отбеляза Хардуик.

— Да.

Хардуик се изкашля в мръсната си кърпичка.

— Хайде аз да връщам снегорина на пътното и да се приключва тая история с крадената техника.

— Добра идея.

— Когато взех машината, оставих пикапа на Ести там. Ще се върна с него.

— Когато влезеш в покритие, звънни на нашите приятели в Палм Бийч, Тийнек и Ню Джърси. Обади се на Ести. Обади се на Робин Уиг. Разкажи на всеки, за когото се сетиш. Искам да сме сигурни, че никой няма да замете тази история под килима, сякаш нищо не се е случило.

Хардуик закопча якето си и тръгна към грамадната машина.

Мина покрай Фентън, сякаш не съществуваше.

Скоро след тръгването на Хардуик Джейн и Ричард обявиха, че смятат да се върнат в бунгалото и да започнат да си стягат багажа. Въпреки че нищо не беше сигурно и още не знаеха кога, планираха скоро да се върнат в Мил Вали.

Делът на Пейтън от завещанието на Итън включваше хотела, езерото и няколко хиляди хектара адирондакска пустош. Нямаше как да знаят какво планира да прави с тях, но ако имаше нещо сигурно, то беше, че Ричард няма място при новия собственик — пък и не искаше да има.

Когато двамата потеглиха, слънцето се беше вдигнало достатъчно високо над източния хребет и ледените кристалчета, изпълващи въздуха, искряха. Мадлин нямаше търпение да се махне от мрачния хотел и да излезе на дневна светлина.

Гърни донесе дебелите якета, шаловете, ръкавиците и шапките от стаята. Двамата се опаковаха добре и излязоха на мразовития чист въздух.

Фентън явно искаше да избегне всякакъв личен контакт и тръгна с бавни, тежки стъпки покрай езерото в посока, обратна на тази, в която бяха поели двамата Хамънд.

— Сигурно би трябвало да ми е жал за него — отбеляза Мадлин. — Но когато си помисля какво причини на Ричард… — Поклати глава. — Ужасно.

— Проблемът е в самозалъгването.

— Кой се е самозалъгвал, Фентън ли?

— Всички. Итън се е самозалъгвал, че програмата му за превъзпитание е превърнала социопата Алфонс Волк в примерния гражданин Остин Стекъл. Ландън се е самозалъгвал, че тайният метод за контрол на съзнанието, който от години е преследвал, най-сетне може да бъде в ръцете му, ако успее да накара Хамънд да му го разкрие. Фентън се е самозалъгвал, че е добър войник, сражаващ се на правилната страна в една справедлива война.

— Ами Стекъл?

— Стекъл се е самозалъгвал, че като постигне пълен контрол над всички и премахне всеки, който би могъл да му попречи, най-сетне ще намери пълно щастие.

— Ами аз?

— Ти ли?

— Аз също не правя изключение. Самозалъгвах се, че съм се справила с онзи ужасен кошмар от ученическите ми години само защото съм разказала за него на психотерапевт. Мислех си, че съм преодоляла всичко. И мисля, че терапевтката се самозалъгваше, че професионалните ѝ умения вършат чудеса. Бога ми, не чуждите лъжи ни вредят най-много. Най-много ни вредят лъжите, които сами си измисляме и в които отчаяно вярваме.

— Тъжно е, че можем да се заблудим за толкова много неща.

Тя се усмихна:

— Искаш ли да се поразходим покрай езерото?

— Разбира се.

Когато пресякоха пътя, Гърни мярна цветно петънце върху едносантиметровата покривка от отъпкан сняг, който бе останал след снегорина.

Беше с цвета на кръв.

Няколко крачки по-натам имаше друго.

От другата страна на пътя вече нямаше.

Мадлин погледна по пътя в посоката, в която се беше отдалечил Фентън, и хвана Гърни за ръката.

— Защо Ландън уби Барлоу Тар?

Той още мислеше за червените петънца в снега — почти със сигурност кръв. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае, че въпросът е към него.

— Може би се е опасявал, че Тар знае нещо. Или пък просто е мразел Тар за пречкането, за дързостта да махне онези устройства от тавана. Помня, че се оплакваше, че Тар обичал хаоса. Това е достатъчен мотив за маниак като Ландън.

— Защо си е дал труда да облече трупа със своите дрехи и да му обуе своите обувки?

— Импровизация. Може в онзи момент идеята да му се е сторила добра — да създаде объркване, да ни изкара от равновесие. Не съм сигурен, че е имал достатъчно време да го обмисли. Накрая Ландън бе подложен на голямо напрежение. Животът му, кариерата — всичко беше заложено на карта. Не искаше да разчита на снизхождението на шефовете си. Опитваше се да избегне последствията от собствените си грешки. Мисля, че съставяше плана за измъкването си в крачка.