Джон Вердън - Не заспивай

След като ѝ разказа възможно по-накратко какво се е случило, Гърни се върна в стаята на Ландън и взе лаптопите, смартфоните и оръжейното му шкафче.

Презареди пистолета, барикадира вратата на стаята и сложи нови дърва в огъня.

Навън вятърът виеше свирепо, бурята се беше разразила с пълна сила и нямаше какво повече да правят до настъпването на деня.

Гърни не можеше да заспи. Имаше прекалено много неща, за които да се тревожи, да мисли, да планира.

В известен смисъл, от интелектуална гледна точка, случаят бе решен. Беше отговорил на най-сложните въпроси, беше разкрил основните измами. Картината бе ясна. Но в процеса беше създадена страхотна каша.

Различни бюрократични и лични интереси вероятно щяха още повече да усложнят нещата. Вероятността да получи някаква яснота или равносметка от силите, свързани с Норис Ландън, беше равна на нула. Ако тези сили наистина бяха свързани с ЦРУ, нула беше даже оптимистична прогноза. От Криминалното бюро нямаше да имат никакво желание да започват допълнително разследване, което би показало, че първоначалният им подход е бил, меко казано, неадекватен.

От емоционална гледна точка нещата изглеждаха най-малко изяснени.

През цялата неспокойна нощ двамата с Мадлин седяха сгушени един до друг на дивана с дрехите си за ски и гледаха огъня. Пукането и скърцането на старата сграда държаха Гърни нащрек и той не спираше да мисли за състоянието, местонахождението и намеренията на Ландън.

Разсъжденията не го доведоха доникъде. Също толкова безполезни бяха мислите му за мястото на Колин Бантри в живота на Мадлин, за способността ѝ да се възстанови след шока от нещата, които бе видяла, за алчността и безскрупулността на Остин Стекъл, за трагичната семейна история на Гол и за заблудите и фанатизма на онези, които мразеха Америка, и онези, които твърдяха, че я обичат.

Една мисъл, за която много пъти се сещаше, сега му се стори по-актуална от всякога.

„Бог да ни пази от спасителите ни.“

От време на време хвърляше дърва в огъня. От време на време Мадлин се надигаше и изпъваше в някоя от йогийските си пози.

Странно, въпреки че имаше толкова много теми за обсъждане, двамата почти не приказваха.

На зазоряване задрямаха.

Няколко минути по-късно се събудиха от силно бучене.

Гърни се ослуша и осъзна, че идва отвън. Той се обу, дръпна стола, с който бе подпрял балконската врата, и излезе на студения вятър.

Бученето се усилваше. Източникът се оказа грамаден жълт камион, който в този момент се появи иззад един завой на крайбрежния път по посока на хотела. Отпред имаше монтирано най-голямото индустриално роторно гребло за чистене на сняг, което Гърни бе виждал — широко поне три и високо поне два метра. Грамадните ротори, завличащи лед и сняг в чудовищната паст, се въртяха толкова бързо, че се виждаха размазано. Задните ротори вероятно се въртяха още по-бързо, съдейки по силата, с която надробеният материал изхвърчаше от страничната тръба.

На височина десет-петнайсет метра силният страничен вятър подхващаше този гейзер от фино пулверизиран лед и сняг и го отнасяше далеч навътре между боровете. Когато ревящата машина излезе на празното място пред хотела, където вятърът беше най-силен, струята от замръзнали частици полетя стотици метри навътре в езерото.

Снегоринът мина покрай сградата и продължи по пътя към бунгалото и резиденцията „Гол“, без усилие разчиствайки еднометровите преспи от пътя.

Мадлин излезе на балкона.

— Не трябва ли да го спрем и да му кажем да се обади в полицията?

— Пътят свършва при резиденцията „Гол“. Ще се върне по същия път. Тогава ще го спра.

Тя погледна към просветляващото небе над източния хребет.

— Слава богу, че снегът спря. Но е ужасно студено. Хайде да влезем.

— Добре.

Влязоха, затвориха вратата и застанаха до прозореца.

Мадлин се усмихна леко:

— Изглежда, че днес небето ще е синьо.

— Да.

— Какво си мислиш?

— Питам се какво прави обществен снегорин на частен път.

— Не трябва ли да се радваме? — попита тя, като го погледна изпитателно.

— Ти се радвай. Остави на мен да се тревожа.

— Това май ти е постоянно занимание. — Тя замълча за момент. — Мисля, че вече съм готова да си тръгна от това място. А ти?

— Готов съм. Но когато дойде полицията, ще трябва да дадем показания. За всичко, което се случи тук. Това ще отнеме време. Чак след това ще можем да си тръгнем.

Мадлин погледна разтревожено пътя.