Джон Вердън - Не заспивай

— Бога ми, Дейви, трябва ми минутка да осмисля всичко това. Искам да кажа, ако никой не е сънувал нищо…

— Чакай… момент.

Във фоайето влезе Мадлин, със скиорски клин, яке, шал и шапка.

— Джак, ще ти се обадя пак след няколко минути.

Гърни я настигна при входната врата.

— Какво става, Мади?

— Искам да глътна свеж въздух. Снегът спря.

— Можеше да излезеш на балкона.

Тя поклати глава:

— Искам навън. Сигурна съм, че пак ще завали, тъй че сега е моят шанс да поизляза.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не. Върши си работата. Знам, че е важно. И стига си ме гледал така.

— Как?

— Сякаш ще се разпадна всеки момент. Не се безпокой, ще се справя.

Той кимна:

— Аз съм тук… ако имаш нужда от нещо.

— Добре.

Тя бутна тежката врата и излезе на студа.

С известна неохота Гърни се върна на коженото кресло при камината. Пак се обади на Хардуик.

— Извинявай за прекъсването. Кажи сега, какво мислиш за новата теория?

— Склонен съм да приема голяма част от нея. Особено ми харесва, че така отхвърляме идеята, че някой може да накара някого да сънува нещо и сънят да го накара да се самоубие.

— Коя част не ти харесва?

— Казваш, че е внимателно подготвен план, включващ трима хомофоби, вероятно същите, които са убили онова хлапе в „Брайтуотър“. И че са дошли във „Вълчето езеро“ при Хамънд, за да могат по-късно да твърдят, че е прецакал мозъците им, като им е внушил ужасни, непоносими сънища. И че тайната им цел е била да унищожат репутацията на Хамънд… или да го съдят… или да възбудят наказателно преследване срещу него… или може би да го изнудват да им плаща, за да мълчат. На вярна следа ли съм?

— Даже по-добре, Джак. Мисля, че удари десетката. Изнудване. Мисля, че това е в основата. Пасва много добре. Сигурно много им е допаднала идеята да изнудват за пари психиатър хомосексуалист, известен с това, че подпомага и подстрекава извратеняци. Дори биха могли да гледат на плана си за забогатяване като на мисия от Бог. Обзалагам се, че усещането за надмощие ги е възбуждало.

Хардуик запази мълчание няколко секунди.

— Обаче ето какво не ми се връзва — каза след малко. — Как се е случило така, че тези безскрупулни типове са мъртви, а жертвата им е жива и здрава?

— Интересен въпрос. Почти толкова интересен…

Гърни замълча.

През главния вход влезе Остин Стекъл с ушанка и дебела шуба. Дърпаше количка, пълна с цепеници. Прекара я през фоайето, влезе в Големия салон и спря до Стойката за дърва близо до креслото на Гърни.

Подсмръкна и избърса носа си с дебелата ръкавица, която носеше.

— Приятелю, трябва да вразумите жена си.

— Моля?

— Жена ви. Предупредих я да не ходи по леда.

Гърни не изчака повече обяснения. Без палто, изтича навън, от другата страна на пътя. Въпреки че в момента не валеше, вятърът вдигаше сняг от повърхността на езерото и не се виждаше много надалеч.

— Мади! — изкрещя той и се ослуша за отговор.

Единственото, което чу, бе вятърът.

Пак извика името ѝ.

И пак не получи отговор.

На ръба на паниката, понечи пак да я повика, но в този момент снегът се уталожи и той я видя — застанала неподвижно, с гръб към него, на стотина метра навътре върху покрития със сняг лед.

Гърни пак я извика, попита я какво прави.

Тя не помръдна и не отговори.

Гърни тръгна по леда.

Едва бе направил няколко крачки, когато мярна движещо се тъмно петно в небето.

Беше ястреб — вероятно същият, който на няколко пъти бе виждал да кръжи над езерото, над острия връх на Дяволския зъб или по продължение на Гробищния рид. Този път обаче се рееше по-ниско — на петдесетина метра над земята може би.

При следващия кръг птицата се сниши още.

При следващия — още.

Мадлин явно също го наблюдаваше.

Гърни се убеди, че ястребът се спуска в постепенно стесняваща се спирала — всеки кръг, който описваше, бе по-тесен от предишния. Беше наблюдавал такова поведение при грабливите птици над нивите около Уолнът Кросинг. Тогава целта им изглежда беше да набележат плячката си и да се подготвят за нападение. Заледеното езеро обаче не изглеждаше подходяща територия за лов. Всъщност освен Мадлин върху гладката бяла повърхност не се виждаше нищо.

Ястребът обаче продължаваше да се спуска.

Вече бе на не повече от трийсетина метра над езерото.

Гърни ускори ход.

Ястребът като че ли се поколеба в спускането си. Заклати се леко във въздуха, сякаш преценяваше значението на втората фигура, появила се на сцената.