Джон Вердън - Не заспивай

— Може би е възнамерявал да го предаде лично на онзи, който му го е поискал.

— Имаш предвид някой психотерапевт, с когото тайно се е виждал в Платсбърг?

— Или Ричард — възможност, която и двамата явно не приемаме сериозно.

— Този разговор е пълен с въпросителни. Ако искам да стигна до Олбани и да се върна, преди да се изсипе големият сняг, трябва да потеглям. Ще кажа на Джейн и Ричард, че тръгвам.

— Обади се, ако има нещо ново.

Хардуик кимна, слезе от колата и се насочи към бунгалото.

Гърни потегли по крайбрежния път.

Когато се върнаха в хотела, големият часовник във фоайето отброяваше последния удар на 10.00. Сградата тънеше в дълбока тишина, създаваща усещане за празнота. Тръгнаха по стълбите. Мадлин бе притиснала ръце плътно до тялото си.

— Какво ще правиш с банята?

— Какво има да се прави?

— Каза, че имало отвор при лампата.

— Само тънък процеп по края на плафона.

— Можеш ли да го запушиш?

Това бе първата му работа, след като влязоха в стаята. Достатъчно бе да премести основата на плафона няколко милиметра настрани, като го почука с дръжката на четката си за зъби.

Когато излезе от банята, видя Мадлин застанала на един от прозорците, загледана към Дяволския зъб. Все още бе с яке и ръкавици.

— Би ли ми направил услуга да напишеш имейл на сестра ми.

— Защото не искаш да си сваляш ръкавиците ли?

— Пръстите ме болят от студа.

— Чакай да си взема лаптопа. Не обичам да чукам по виртуалната клавиатура на таблета ти.

След като Гърни се приготви, Мадлин продиктува писмото, без да извръща лице от прозореца:

— „Отдавна не сме си писали. Моля да ме извиниш за това. Може да ти се стори странно като начало на писмо след толкова дълго мълчание, но имам една огромна молба. Трябва да се върна назад в годините, когато бях тийнейджърка — на четиринайсет, петнайсет, шестнайсет. Какво си спомняш за мен от този период? Какъв човек бях? Тревожила ли си се за мен? Какво съм искала от теб, от мама и тате, от приятелите… от момчетата? Спомняш ли си какво ме разгневяваше? Какво ме правеше щастлива? Какво ме натъжаваше? Трябва да разбера. Моля те, помисли. Опиши ми колкото можеш повече неща. Трябва да разбера каква съм била тогава.“

Пое си дълбоко дъх и въздъхна леко. Избърса лицето си с ръкавицата, сякаш бършеше сълзи.

Гърни се почувства безпомощен. След известно време попита:

— Имаш ли предпочитание как да го подпиша?

— Не. Просто го запази. Аз ще го дооформя, преди да го изпратя. Трябваше да запиша тези въпроси, за да проясня ума си. — Най-сетне тя се обърна. — Сега ще си взема един горещ душ да се сгрея. Измръзнала съм до кости.

Влезе в банята, като остави вратата отворена, и пусна душа. Отиде в най-далечния от ваната ъгъл и започна да се съблича. Гърни запази писмото до сестра ѝ и изключи лаптопа. Спомни си, че миналата вечер Ребека се опитваше да се свърже с него, но той не вдигна, за да не прекъсва разговора си с Мадлин.

Сега взе телефона и активира гласовата поща.

— Дейвид, онзи ден ме пита дали знам термина „хипнотично индуциране самоубийство“ и аз ти казах, че ми звучи познато. Току-що си спомних откъде. Потърсих го в онлайн архива на „Ню Йорк Таймс“, за да опресня паметта си. Има един репортаж от преди четири години, свързан с изтекла секретна информация.

Бивш служител на ЦРУ твърди, че тайно звено в психологическия отдел на управлението извършва незаконни експерименти за контрол на съзнанието чрез хипноза. Дотук нищо изненадващо. В този случай обаче целта на експериментите била да се провери дали иначе нормален човек може да бъде тласнат към самоубийство. Според информатора Силван Маршалк в проекта били налети сериозни средства. Предполагам, че идеята да можеш по почти магически начин да убедиш някого да сложи край на живота си, се е харесала на много хора. Звучи абсурдно, но може би не по-абсурдно от плана им за атентат срещу Кастро с експлодираща пура. Изглежда, че на проекта се е гледало достатъчно сериозно, за да получи свой независим таен бюджет и собствено съкращение — ХИС, хипнотично индуциране самоубийство.

Седмица след като прави разкритията си, Маршалк е намерен мъртъв в Сентрал парк от свръхдоза наркотик. Разбира се, официалната позиция е, че няма никакво тайно звено и експерименти, а твърденията на Маршалк са просто бълнуване на страдащ от параноя наркоман.

Това е, Дейвид. Ако по някакъв повод пресечеш пътя на тези хора… бог да ти е на помощ. Обадѝ ми се, когато можеш. Да знам, че си жив. Сериозно говоря.