Джон Вердън - Не заспивай

Гърни отвори лаптопа и написа „Силван Маршалк“ в търсачката. Материалът в „Ню Йорк Таймс“ излезе на първо място. Втора статия от седмица по-късно описваше смъртта му от свръхдоза. Гърни внимателно прочета и двете, но не намери нищо, което Ребека вече да не е споменала. Прегледа и другите статии, които излязоха като резултат от търсенето, всичките по-кратки от оригиналните в „Таймс“. Нямаше продължения.

Случаят беше изключително интересен — и не само заради начина, по който свършваше, а и защото обвиненията на информатора относно „индуцирането самоубийство“ му придавала допълнителна правдоподобност.

Гърни още седеше на дивана и разсъждаваше върху тези въпроси, когато Мадлин излезе от банята, увита с кърпа.

— Би ли прехвърлил писмото до сестра ми на моя компютър?

Гърни отвори запазения документ, въведе адреса на електронната поща на жена си и го изпрати. Тъкмо се канеше да затвори прозореца, но изведнъж нещо го накара да спре.

Остана като вцепенен, почти без дъх няколко дълги секунди. Току-що му бяха хрумнали няколко неочаквани въпроса.

Ако някой намереше неадресирания документ в папката му за неизпратени имейли, дали нямаше да предположи, че е писал за себе си, за своята тревога, за своите проблеми?

Щеше ли да му хрумне, че някой друг може да му е продиктувал документа?

Възможно ли бе написаното с почерка на Итън Гол писмо всъщност да е описание на кошмара на друг човек — на някого, който по все още неизвестна причина е продиктувал разказа си с намерението по-късно да го изпрати на трето лице точно както възнамеряваше да направи Мадлин?

Този предполагаем сценарий завладя ума му. Не след дълго Гърни беше вече убеден, че точно така е станало: някой е отишъл при Итън и го е помолил да напише писмото вместо него — писмо до психотерапевта, при когото е имал сеанс, поставил началото на поредица от кошмари. Продиктувал е това, което е искал да каже, и Итън го е записал.

По ирония на съдбата Гърни повярва в този сценарий с такава убеденост, че сам започна да се съмнява в обективността си. От личен опит знаеше, че най-добрият начин да провери някоя идея, която прекалено много му харесва, е да я подложи на скептицизма на Хардуик.

Ако щеше да води такъв разговор обаче, имаше нужда от малко по-голямо уединение, отколкото позволяваше хотелският апартамент. Възможността да заглуши разговора с музика от таблета на Мадлин, докато тя го използва, за да редактира емоционалното писмо до сестра си, бе немислима. Колонките на твърде стария му лаптоп просто не даваха достатъчно силен звук.

Той отиде в спалнята.

Мадлин седеше на леглото, стиснала тревожно устни, и четеше имейла на екранчето на таблета си.

— Мади?

— Какво?

— Трябва да сляза долу за няколко минути.

Тя кимна вяло.

— Ще бъда в Големия салон.

— Добре.

— Връщам се след малко.

Тя не отговори. Гърни взе ключа, излезе и заключи.

Във фоайето и Големия салон все още цареше същата студена, пуста атмосфера като преди. Той се настани на едно кожено кресло в дъното, откъдето можеше да наблюдава рецепцията. С надеждата Хардуик да е някъде в обхват набра номера му.

Приятелят му вдигна веднага и явно нямаше търпение да се оплаче.

— Пътят на тръгване от Вълчето езеро беше ужасен. В момента пълзя по окръжното шосе зад грамаден снегорин. Не мога да го изпреваря.

— Искам да чуя мнението ти за една възможна теория по случая.

— Имаш предвид още някоя невъзможна теория в цялото безумие на случая?

— Само за собственоръчно записаното от Итън описание на кошмара.

Последва мълчание. От телефона Гърни чу тракането на лопатата на тежката машина. Хардуик пак заговори, но вече с доста по-тих глас:

— Странна находка. Каква ти е идеята?

Гърни обясни новата си теория за описанието на кошмара и как му беше хрумнало, след като Мадлин го помоли да му продиктува писмото си.

— Хм… — каза Хардуик след кратко мълчание. — Не е изключено.

Гърни не се смути от привидното равнодушие на приятеля си. Прие го като знак, че Хардуик сериозно размишлява над идеята.

— Не е изключено — повтори Хардуик. — Обаче, ако Итън не е записал собствения си сън, чий сън е записал? И защо подробностите по-късно се повтарят в начина, по който е умрял?

— Като кинжала с вълча глава, с който според Фентън е прерязал китките си? Не знам. Не твърдя, че хипотезата за диктовката е окончателният отговор, но тя подкрепя идеята, че Итън е различен случай от другите три жертви. Винаги ми е изглеждало, че той не се вписва в картинката.