Джон Вердън - Не заспивай

— Какво те кара да твърдиш това за Хамънд? — поинтересува се той.

— Просто знам.

Той погледна Гърни, сякаш очакваше да му преведе.

Така нареченият игрален салон беше голямо квадратно помещение. Имаше обособен фитнес с уред за вдигане на тежести и две пътеки за бягане; домашно кино с плюшени седалки и голям екран пред тях; кът за сядане с диван и кресла и кът за хранене с бюфет, маса и шест стола.

Ричард и Джейн седнаха срещу Дейв и Мадлин, а Джак — в единия край на масата. Всеки си взе каквото му се ядеше от бюфета и няколко минути приказваха за времето и още по-свирепата снежна буря, която се задаваше. Много скоро стана ясно, че на никого не му е до общи приказки, и всички се умълчаха.

След известно време Джейн заговори с пресипнал глас, сякаш я болеше гърлото:

— Питах се… след като вече сте работили по случая… дали имате някаква добра новина за нас. — Погледна брат си.

— Имаме новини — каза Гърни. — Установихме, че четирите смъртни случая вероятно са свързани с изчезването на едно момче в провинцията на Ню Йорк преди тринайсет години.

Ричард го погледна любопитно; Джейн — озадачено.

Гърни разказа за събитията през трагичното лято в лагера „Брайтуотър“ — всички подробности, които бе научил от Мо Блумбърг и Кимбърли Фалън.

Когато той спомена, че Скот Фалън най-вероятно е мъртъв, Джейн постави ръка на сърцето си и възкликна:

— Ужасно!

— Искате да кажете, че Уензъл, Балзак и Пардоза са били в „Брайтуотър“ през онова лято? — попита Ричард. Изражението му бе трудно за разчитане.

Гърни кимна.

— А каква е връзката с Итън?

— Мислим, че и той е бил там.

— Шегувате ли се?

— Защо така мислите?

— От дванайсетата до двайсет и първата си година Итън е прекарвал летните ваканции в Швейцария. После, когато наследил „Вълчето езеро“ след смъртта на майка си, работил ден и нощ, без почивен ден, докато превърне имението в това, което е в момента.

— Какво е правил в Швейцария?

— Уроци по езда, френски и немски, стрелба, риболов и така нататък. Възможности да общува с други младежи с неговото добро потекло. Самата мисъл, че Итън Гол може да бъде изпратен в лагер за простосмъртни в Катскил, е нелепа. — Хамънд замълча и леката му усмивка помръкна. — Чакайте малко… да не би да мислите, че Итън може да е бил замесен с другите трима в нещо толкова ужасно, толкова противно?

— Беше вероятност, която трябваше да допусна.

Ричард погледна с укор Хардуик:

— И вие ли?

— От личен опит знам, че никога не можеш да бъдеш сигурен, че някой е такъв, за какъвто се представя — отговори Хардуик. Погледът му бе хладен и изпитателен.

Това накара Хамънд да смени тона:

— Съгласен съм, теоретично. Но самата идея, че може да е бил член на банда хулигани, издевателстващи над гейове, е толкова… толкова… — Замълча за момент, после пак започна: — Преди две години, около времето, когато Итън ме убеди да дойда във „Вълчето езеро“, той бе готов да се откаже от всичко, от цялото си имущество. Канеше се да прехвърли цялата собственост на фондация „Нов живот“ под формата на неотменим тръст — като запази само скромен годишен дивидент за себе си и Пейтън до края на живота им.

Хардуик вдигна вежди.

Гърни се усмихна насърчително:

— Звучи много щедро.

— Точно за това говоря. Това беше Итън. Богат човек, който не обичаше богатството, освен когато можеше го използваше, за да прави добро.

Хардуик се изкашля рязко:

— Казахте, че се е „канил“. Това означава, че не го е направил, нали?

— Убеди се, че ще е в състояние да направи повече добро, ако запази контрола върху състоянието на Гол.

— За какво „добро“ говорим? — намеси се Гърни.

— Ако всичко беше отишло в неотменим тръст за фондацията, Итън би изгубил влияние върху поведението на Пейтън.

— Ако нямаше нищо, не би могъл да го заплашва с лишаване от наследство, така ли?

— Точно така. И най-важният аргумент на Остин, който окончателно наклони везните, беше, че основните средства за фондацията не би трябвало да идват от щедростта на основателя ѝ. Успешно завършилите програмата за превъзпитание също би трябвало да допринасят финансово. Остин много убедително защити идеята за съпричастност.

— Защо трябваше Остин да има думата?

— Когато ставаше дума за пари, Остин винаги имаше думата. Разбира се, Итън сам вземаше решенията. Но се съобразяваше с мнението на Остин.

Джейн нервно мачкаше салфетката си.

— Онези трима мъже, които са били заедно в лагера… — започна плахо — … и дойдоха при Ричард? Научихте ли нещо повече за тях?