Робин Кук - Интервенция

Но не техните позиции правеха приятелството им толкова уникално. А индивидуалностите им — Шон, светският екстроверт, постоянно търсещ възможности за реално или въображаемо самовъзвеличаване, Джеймс — винаги сдържаният енорийски свещеник, когото съдбата вечно причакваше, товарейки го с все повече и повече отговорности, за които той не беше добре подготвен. Онова, което никога не преставаше да забавлява Сана, беше как тези два толкова противоположни стила биваха отхвърляни от самите стари приятели. Шон нямаше нищо от сдържаността на Джеймс, обвинявайки го в необуздана амбиция, подсилена от изключителен прагматизъм, заядливост и способност да се превъзнася и ласкае. Джеймс смяташе перченето на Шон за точно толкова подозрително, убеден, че Шон е вътрешно несигурна личност — мнение, което Сана бе започнала да споделя. Джеймс не се уморяваше да напомня на Шон, че Господ и Църквата са тук, за да му помогнат.

От гледна точка на Сана дори външният вид на двамата сякаш се мъчеше да оспори шансовете да бъдат приятели. Шон беше истински атлет, който беше практикувал различни спортове в „Амхърст“. При ръст сто осемдесет и шест сантиметра и тегло деветдесет килограма той беше физически впечатляващ и все още във форма от състезателен тенис. Джеймс беше нисък и закръглен, а сега, често свел надолу глава, в яркочервената си роба, съвсем приличаше на елф. И отгоре на всичко Шон беше черен ирландец, с гъста, черна коса и силни ъгловати черти. Джеймс, от друга страна, имаше червена коса и белезникава, луничава, почти прозрачна кожа.

Онова, което бе събрало двамата мъже и циментирало отношенията им, както Сана по-късно щеше да научи, беше първо случайността, а по-късно — любовта към дебатите. Като първокурсници били настанени да живеят в една стая. Към тях се присъединил и друг студен, който живеел в стаята срещу тях. Казвал се Джак Степълтън и се случило така, че той също се установил да живее в Ню Йорк Сити. По такъв начин Тримата мускетари, както ги наричали в колежа, по чудодеен начин се оказали в един и същ град, макар че кариерите им били в съвършено различни сфери.

За разлика от Джеймс, Сана бе срещала Джак Степълтън само два пъти. Той изглеждаше толкова подчертано затворен в себе си, че тя се питаше как се е разбирал с другите. Може би сериозността и сдържаността му, както и липсата на самомнителност го бяха направили спойката, която е държала в едно групата приятели през студентските години.

— Джеймс ще откачи — продължи Шон, като продължаваше да се усмихва пред перспективата. — А аз ще се наслаждавам. Това ще е моят шанс да го сложа на горещия стол, а той да се гърчи. Нямам търпение да повдигна отново въпроса за непогрешимостта. Като се имат предвид всичките папски глупости през Средновековието и Ренесанса, това е въпрос, по който сме спорили повече от сто пъти.

— Защо си толкова сигурен, че това откритие е със същата важност като откритата от Картър Гробница на Тут? — попита Сана, за да смени насоката на разговора.

Тя не знаеше какво точно са открили другите двама археолози, които Шон бе споменал, макар името Шлиман да й прозвуча познато.

— Фараонът Тут е детска играчка, проблясък в пясъците на времето — каза Шон, — докато за Дева Мария може да се каже, че след първородния й син тя е най-важният човек, живял на земята. Всъщност, може би дори двамата са еднакво важни. Тя е Божията майка, в края на краищата!

— Не е нужно да се дразниш — каза Сана успокоително. Напоследък Шон често показваше раздразнение, когато мислеше, че тя не е съгласна с него в собствената му професионална област. Иронията беше, че тя по никакъв начин не поставяше под съмнение историческата важност на Дева Мария, особено в сравнение с недораслото хлапе Тутанкамон, но Картър все пак беше изкопал истинско златно гърне. До този момент всичко, което с което разполагаше Шон, бяха три листа папирус с непотвърдена автентичност, в които се говореше за мощите на Дева Мария. Въпреки това обаче Сана можеше да види какво мисли Шон по нейната собствена реакция. Когато Шон бе стигнал до мястото в писмото на Сатурний, което се отнасяше до мощите на Дева Мария, тя бе реагирала така, сякаш Шон я бе плеснал през лицето.

— Не съм раздразнен! Само съм изненадан, че не виждаш невероятната важност на това писмо!

— Виждам я! Виждам я! — настоя Сана.

— Според мен е станало по следния начин: Басилидис е попитал Сатурний не само какво мисли за божествеността на Симон, но също така дали Симон е написал нещо съществено и ако е така, къде може да се намира. Може би Басилидис е имал своите подозрения. Ето защо вярвам, че Сатурний е описал Евангелието на Симон, както и това, че двамата с Менандър са го сложили в гробницата. Не вярвам, че Басилидис е имал някаква представа, че мощите на Дева Мария са били пренесени в Рим от Симон, нито пък че изобщо го е било грижа. Той се е интересувал от Симоновата теология.