Робин Кук - Интервенция

— „Таймс“?

— Чудесно.

Брат Малони затвори вратата след себе си. Джак огледа аскетичната стая, установявайки същите подробности от предишното си посещение, включително силната, макар и не неприятна миризма на почистващ препарат и паркетин. Усети, че му става топло и съблече коженото си яке, хвърляйки го на малкия клубен стол. После седна на тясната кушетка, както бе направил, когато бе дошъл за обяд, и си помисли до каква степен се е превърнал в човек на навика.

Противно на опасенията си, не се наложи да чака дълго. Само няколко минути след излизането на брат Малони вратата се отвори рязко. Облечен като обикновен свещеник, Джеймс влезе. След като затвори вратата след себе си, той се втурна към Джак и го прегърна.

— Благодаря ти, благодаря ти, че дойде веднага — успя да каже той. Едва след това погледът му падна върху костницата. Той пусна Джак и плесна с ръце. — Вече си я донесъл? О, благодаря ти! Отговорил си на молитвата ми костницата да се върне пак в Църквата. Кажи, всичко ли е вътре? — Кардиналът притисна длани като за молитва.

— Всичко е вътре — каза Джак. — Костите, пробите, всички свитъци, дори писмото на Сатурний и кодексът, от който е взето. След случилото се исках да ги предам в твои ръце.

— Какво мислиш за тази трагедия?

— Бях зашеметен — поклати глава Джак. — Научих едва преди час. Каза ми го един приятел, детектив Лу Солдано.

— Срещнах се с него миналата нощ — каза Джеймс. — Беше тук, в резиденцията.

— Каза ми. Много свестен човек е… Ти защо не ми звънна веднага, след като научи какво е станало?

— Не знам. Помислих си, но бях толкова объркан… Джак, непрекъснато се питам дали аз не съм виновен.

Джак го изгледа подозрително.

— За какво говориш? За какво мислиш, че може да си виновен?

— Убийство — отвърна Джеймс. Той не издържа погледа на Джак и отвърна очи. — Не знам дали не съм подозирал дълбоко в себе си, че има вероятност това да се случи. Когато човек си играе с огъня, винаги може да се изгори. Знаех, че човекът, когото помолих за помощ, може да е неуравновесен, дори до степен, че да съгреши в името на борбата си срещу нещо, което смята за по-голям грях. Люк ми се обади вчера сутринта, за да ми каже, че Шон е на път да промени мнението си и да не публикува. Каза ми, че е убеден в успеха си и че това се дължи по-скоро на тактика, отколкото на аргументи. Трябваше да допусна, че тази трагедия ще се случи, но вместо това се зарадвах, че планът ще проработи и не се запитах какво разбира младежът под думата „тактика“. Сега, като се замисля, разбирам, че е имал предвид това ужасно мъчение.

— Джеймс, погледни ме! — Джак го хвана за раменете и го разтърси леко. — Погледни ме! — настоя той.

Лицето на кардинала изразяваше агония с плувналите му в сълзи очи и отпуснатата, посивяла кожа. Той вдигна бавно поглед към Джак.

— Бях част от това почти от първия ден — продължи Джак. — Нито веднъж не си искал да нараниш физически някого, още по-малко пък ти е минавала през ума мисълта за смъртта на Шон и Сана. Нито веднъж! Искаше само да намериш някой страстен и убеден в Дева Мария, което и направи. Нито твоят, нито моят мозък е бил в състояние да допусне, че може да се стигне до убийство. Моля те, не увеличавай трагедията, като се опитваш да поемеш отговорност. Отговорността е била в съзнанието на извършителя, което няма никога да разберем. Нещо го е извадило от равновесие, отключило е някаква тъмна сила в него. Сигурно няма никога да научим, но какво да се прави.

— Наистина ли вярваш в онова, което казваш, или само се опитваш да ме успокоиш?

— Вярвам го на сто процента.

— Благодаря ти, че ме подкрепяш. Мнението ти е важно за мен. Даде ми смелост да си отделя известно време за размисъл и молитва за тази история. Ще попитам папата дали мога да прекарам един месец в манастир, което ще способства за това.

— Звучи ми добре.

— Но първо трябва да се справим с тази ужасна случка — каза Джеймс. Той заби поглед в Джак. — Боя се, че трябва да те помоля за една още по-голяма услуга, приятелю.

— Например?

— Костницата! Налага се да ми помогнеш да я върнем обратно.

— Да я върнем обратно къде? — попита Джак, макар вече да знаеше. Досети се, защото също мислеше, че това ще е най-доброто решение на целия злощастен епизод. Костницата трябваше да бъде върната на мястото, от което я бяха взели Шон и Сана. — Имаш предвид в Рим…? — продължи Джак и гласът му секна.

— Знаех, че ще ме разбереш. — Гласът на Джеймс прозвуча по-бодро, излизайки от меланхолията. — Ти си единственият, който знае всичко. Аз не бих могъл да го направя. Трябва да ми помогнеш, и колкото по-скоро — толкова по-добре.