Робин Кук - Интервенция

— Казвам ти: в тази къща не се пуши — повтори бавно и натъртено Шон.

— Хубаво — сви рамене Люк. Той се надигна от стола, на който седеше, мина покрай Шон и се насочи към входната врата. Вместо да отвори вратата, той я заключи с ключ, който прибра в джоба си, и тръгна към стълбището.

— Къде отиваш, по дяволите? — попита смаян Шон, мислейки си, че се качва горе. — Не ме карай да повтарям пак!

Люк подмина стъпалата, почуквайки безгрижно с кокалчетата на пръстите си по колоната на стълбището. Изглеждаше странно отнесен, откровено игнорирайки домакините си, които тъкмо се бяха прибрали.

Шон погледна към Сана, сякаш очакваше тя да му обясни това странно поведение. Младежът бе запалил цигара, но не я пушеше, нито я оставяше. Изглеждаше така, сякаш прави обиколка на къщата, докато стигна до вратата на избата, която се намираше под входните стълби. Там той спря и като сложи ръка на бравата, се обърна и впери очи в Сана и Шон. С все така безгрижен вид, както преди няколко минути, той издекламира една молитва към Дева Мария, в края на която отвори вратата към мазето, хвърли запалената цигара и после затвори вратата.

— По дяволите! — изкрещя Шон.

Без да се колебае, той хвърли пазарските торби, които носеше, на кушетката, и се стрелна към избата. Дали бе усетил, или чул силния удар оттам, никой не знаеше. Сана по-скоро усети дрънченето на джунджуриите върху полицата на камината. Тя му извика, но той не можеше да бъде спрян. Беше решил да се докопа до цигарата, да я вземе и да я стъпче. Когато стигна до вратата, блъсна Люк настрани, хвана бравата, отвори вратата и хукна надолу без да мисли. За съжаление, огромна огнена топка от експлодирали бензинови пари, търсейки по-ниско налягане, се стрелна напред и опърли миглите, веждите и голяма част от косата му. За секунди старата дървена къща се превърна в огнен ад и горещината стана нетърпима. Сана и Шон се втурнаха към входната врата, само за да открият, че е невъзможно да се отвори.

Петнайсет минути по-късно един съсед, забелязвайки пламъка, който идва откъм къщата, позвъни на 911 за пожарната, но когато тя пристигна единственото нещо, останало за спасяване, беше коминът.

7:49 сутринта, 11 декември 2008 г.

Ню Йорк Сити

Тъй като Джак не бе правил аутопсии през седмицата, нямаше смисъл да отива в Патологическия център прекалено рано. Пристигна в сградата в седем и половина. В обикновени дни по това време вече беше си избрал най-интересните случаи и се трудеше в „ямата“ с Вини Амендола. Този път обаче не бързаше, заключи бавно велосипеда си встрани от гаража и махна с ръка на охраната.

Тъй като знаеше, че Шон и Сана ще го очакват след десет, беше решил да завърши писмената работа по всичките си висящи случаи, ако е възможно, така че когато се върне после, да започне на чисто — нещо, което не му се беше случвало за тринайсетте години, откакто е тук. Тъй като нямаше търпение да пийне кафе, а и да разбере какво става в моргата тази сутрин, той се качи в стаята за персонала, където знаеше, че ще завари д-р Рива Мехта.

Усети миризмата на кафе още преди да е влязъл. Може и да подкачаше и да дразнеше Вини за всичко друго, но не и за правенето на кафе. Санитарят го правеше майсторски от най-добрите сортове, а след половинчасовото препускане с велосипед през града то винаги действаше незабавно.

— Нещо интересно? — попита той Рива и надникна зад рамото й, преди да насочи вниманието си отново към кафемашината.

— Крайно време е, мързеливецо — обади се един дрезгав глас.

Джак вдигна поглед и видя стария си приятел лейтенант детектив Лу Солдано да хвърля вестника на Вини настрана и да се изправя. Както обикновено, когато Лу се появи рано сутринта, изглеждаше така, сякаш не е мигнал цяла нощ, както всъщност беше. С разхлабена вратовръзка, разкопчано горно копче и набола брада, тъмните кръгове под очите му само подсилваха умората и дълбоките бръчки. Късо подстриганата му коса, която никога не изглеждаше сресана, сега стърчеше на всички страни.

— Лу, стари приятелю — произнесе Джак. — Точно теб исках да видя.

— Да, какво има? — попита Лу предпазливо, когато се приближи бавно към кафемашината.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Така и не ти се извиних за нелепите разговори за хиропрактиката. Помниш ли?

— Разбира се, че помня. А защо мислиш, че трябва да се извиняваш?

— Бях подел кампания срещу алтернативната медицина и май попрекалих.

— Глупости, но щом искаш да се извиняваш, хубаво! Извинен си. А сега се извини, че идваш толкова късно. Тук съм от четирийсет и пет минути.