Робин Кук - Интервенция

— Прав си, че се самообвинява — кимна Лу. — Съдя по това, което ми каза. Сигурен съм, че иска да те чуе.

— Ще има да се укорява много по-дълго, отколкото съм способен да понеса… — изпъшка Джак.

Убеден, че оставя Лу в опитни ръце, той се обърна и тръгна. Макар да имаше известни опасения, че началството ще се ядоса от това, Джак бе решил да вземе назаем за трийсет-четирийсет минути белия медицински ван, с който се придвижваха криминалистите, заедно с шофьора. Когато влезе в паркинга, безпокойството му изчезна. Всичките петима шофьори седяха и пиеха кафе. Пет минути по-късно вече се носеха напред, с Пийт Молина на волана. Пийт беше един от шофьорите на нощния екип, с когото Джак се познаваше, и който наскоро бе прехвърлен дневна смяна.

Колата се движеше бързо към принадлежащата на Патологическия център сграда за изследване на ДНК. Спряха на рампата и Джак остави шофьора да чака. Той самият изтича вътре и отвори лабораторията, която бяха използвали Дотри. Заключи след себе си и без да губи време се зае да събира реликвите, за да не би екипът на Лу да научи за лабораторията, преди Джак да успее да ги измъкне. Изпита внезапен копнеж да види, че всичко се връща при своя законен притежател — работа, която най-добре би било да свърши Джеймс.

Обратно в костницата отиде всичко: кости, свитъци, дори остатъка от пробите, върху които Сана работеше. Когато всичко си отиде на мястото, Джак добави още две неща: кодекса и писмото на Сатурний, които Шон беше донесъл от офиса си преди два дни. После натовари костницата в количката, която Шон бе използвал, за да пренесе всичките стъклени панели.

След като провери още веднъж, за да е сигурен, че е взел всичко, Джак избута количката до служебния асансьор, а после към товарната рампа. За щастие, Пийт стоеше където го бе оставил. Ако беше дошла някоя доставка, щеше да се наложи да се изтегли. След като показа пропуска си на поредния охранител, Джак понесе костницата към вана и я настани вътре.

— Добре — каза Пийт, докато палеше двигателя. — Сега накъде?

— Към резиденцията на архиепископа на Ню Йорк.

Пийт го изгледа с вдигнати вежди.

— Трябва ли да знам къде се намира?

— На Петдесет и първа и „Медисън“. Можеш да завиеш наляво по Петдесет и първа, да излезеш на „Медисън“ и да спреш на тротоара. Там ще ме оставиш. Не е необходимо да чакаш. — Джак не се впусна в повече подробности. Първо: искаше колкото се може по-малко хора да знаят какво е направил и второ: измъчваше го мисълта какво ще каже на Джеймс. Знаеше, че ако ролите се разменяха, щеше да се чувства ужасно.

Пийт преодоля натоварения градския трафик и зави по „Медисън“; движението към катедралата „Сейнт Патрик“ стана бавно, но равномерно. Отне почти трийсет минути, докато Пийт успее да отбие встрани от пътя близо до резиденцията. Едва спрели, Джак скочи навън, отвори вратата, издърпа костницата и я вдигна.

— Благодаря за помощта, Пийт — извика през рамо Джак към шофьора.

— Няма проблем. — Мъжът беше застанал до колата и гледаше сивата каменна резиденция.

Джак пренесе костницата до входното стълбище и, балансирайки върху сгънато коляно, натисна продължително звънеца. Чу как звукът се носи във вътрешността. Вечно очакващ всевъзможни нещастия, Джак внезапно се видя да изпуска непохватно костницата на каменните стъпала, където тя със сигурност щеше да се разбие и към тротоара да полетят костите, свитъците, стъклените панели, кодекса и писмото на Сатурний. Той потръпна, стисна още по-здраво каменната урна и се запита дали да не я остави долу, когато вратата се отвори от същия свещеник, който го бе посрещнал преди.

— Д-р Степълтън — кимна брат Малони. — Какво мога да направя за вас?

— Би било мило, ако ме поканите да вляза — предложи Джак с нотка сарказъм.

— Да, разбира се, заповядайте! — Брат Малони припряно отстъпи, за да му направи място. — Кардиналът очаква ли ви?

— Може би да, след като знае повече от мен какво е станало, но не съм сигурен. Защо да не изчакам там, където го чаках миналата седмица?

— Великолепна идея. Архиепископът в момента има среща с главния викарий, но ще го уведомя, че сте тук.

— Много добре. — Джак тръгна надолу по коридора, спомняйки си ясно къде се намира малкия частен кабинет, докато брат Малони избърза напред да му отвори вратата. Първото, което направи, бе да остави костницата на пода.

— Да ви донеса ли нещо, докато чакате?

— Ако мислите, че ще продължи доста, един вестник няма да е зле.