Робин Кук - Чуждо тяло

Когато достигна до сутерена, тя забърза към залата за аутопсии. Взе си само престилка и шапка, защото знаеше, че е за малко, и влезе през главния вход. Въпреки че беше почти девет без петнайсет, Джак и Вини бяха единственият работещ екип. Няколко от другите санитари се приготвяха за работа и изваждаха телата, но работещите в екип с тях лекари още не се бяха появили. Джак и Вини се справяха добре. Големият Y-образен разрез върху гърдите и корема на тялото, с което се занимаваха, вече беше зашит.

— Как върви? — попита Лори, приближавайки към Джак.

— Имаме куршум, както обикновено — отговори Джак, като се изправи и се протегна.

— Типично самоубийство с пистолетен изстрел? — попита Лори.

Джак се изсмя кратко.

— Едва ли. Засега е ясно, че това е убийство.

— Наистина ли? — попита Лори. — Как така?

Джак се пресегна над тялото и хвана обърнатия наопаки скалп, който покриваше лицето, и го издърпа в нормалната му позиция. Високо отстрани на главата, насред избръснатата област, се виждаше добре очертан яркочервен отвор, обграден от няколко седем-осем сантиметрови черни петънца.

— Господи! — възкликна Лори. — Прав си — не е самоубийство.

— И това не е всичко — каза Джак. — Пътят на куршума е надолу и стига до меката подкожна тъкан на врата.

— И как успявате да стигнете до този извод? — попита Вини.

— Лесно е — отвърна Лори. — Когато някой стреля в себе си, почти винаги притиска дулото към кожата си. В този случай експлозивните газове влизат в раната заедно с куршума. Входът на раната, която се получава, е звездовиден, заради разкъсването на кожата.

— А виждаш ли тези точици? — посочи Джак с дръжката на скалпела пръстена от черни петна около раната. — Всички те са остатъци от барут. При самоубийство влизат в раната. — После той се обърна отново към Лори: — Колко далеч мислиш, че е било дулото при изстрела?

Лори сви рамене.

— Може би между петдесет и шейсет сантиметра.

— Такова беше и моето предположение — съгласи се Джак. — Освен това мисля, че нашата жертва е лежала, когато се е случило.

— По-добре уведоми шефа веднага — посъветва го Лори. — Това е един от случаите, които винаги имат политически ефект.

— Да, ще го направя — каза Джак. — Учудващо е в колко много от случаите, които разглеждаме, след аутопсията начинът на смъртта се оказва не такъв, какъвто е изглеждал преди това.

— Точно това прави работата ни важна — вметна Лори.

— Хей! — възкликна Джак. — Видя ли се вече с Калвин?

— О, да! — отвърна Лори, спомняйки си за мисията си. — Затова и слязох тук, долу. Отивам да взема индийските ни визи. Калвин ни даде зелена светлина за седмица.

— По дяволите! — каза Джак, но след това се разсмя, преди Лори да успее да се намуси.

17 октомври 2007 г.

Сряда, 19:40 часа

Ню Делхи, Индия

Радж Катвани открехна вратата на стълбищата и надникна в коридора на третия етаж в медицинския център „Асклепий“. Не се виждаше никой, но той чуваше характерното потракване на стъкло в метал, разнасящо се от количката, с която разкарваха лекарствата. Той тихо затвори вратата. Дори през дебелото й огнеупорно стъкло чу как количката минава покрай нея.

Облегна се на бетонената стена и се опита да успокои дишането си. Трудно беше, особено когато беше толкова напрегнат. Потни капчици оросяваха челото му. Единственото, за което можеше да мисли, бе току-що зародилото се неподозирано уважение към Вийна и Самира. Сега, когато беше на път да „приспи“ първия си пациент, той осъзна, че задачата е много по-стресираща, отколкото беше очаквал, особено след като Самира му беше казала, че е фасулска работа. „Фасулска друг път!“ — помисли си неохотно той.

След като изчака достатъчно, той отново открехна вратата. Не виждаше и не чуваше нищо. Отвори я по-широко и предпазливо подаде глава, оглеждайки коридора. Единствените хора, които видя, бяха две сестри на централния сестрински пункт в дъното на главния коридор, които разговаряха с един амбулаторен пациент. Намираха се толкова далеч, че Радж едва успяваше да чуе гласовете им. В другата посока имаше само три болнични стаи от едната страна и парниковата градина в края на коридора. Подобна градина имаше и от другата страна — и двете пълни с най-различни растения и столове за онези пациенти, които можеха да ги използват.

В главата си Радж чу съвета на Самира: Не позволявай да те видят, но ако случайно се сблъскаш с някого, дръж се естествено. Нека униформата ти говори вместо теб. Не позволявай да те видят , присмя се на ум Радж. Тъй като беше едър мъж, малко над деветдесет килограма, бе доста трудно да не го забележат, особено на препълнения болничен етаж, където непрекъснато сновяха сестри и помощнички, изпълняващи хиляди задачи.