Робин Кук - Чуждо тяло

— Госпожице Варини — произнесе бавно Дженифър, — утре сутринта ще дойдем в болницата. С мен ще бъдат двамата ми приятели съдебни патолози и тогава ще стигнем до някакво решение.

— Мисля, че бъркате, като не приемате това предложение. Няма да ви струва нищо. Правим го като проявление на добра воля към вас и към баба ви.

— Както вече казах, не искам да нараня ничии чувства. Оценявам всички усилия, които полагате, но бих предпочела да се извърши аутопсия. Отговорът ми е „не“.

— Тогава съм длъжна да ви уведомя, че подадохме молба в съда и очакваме утре около обяд да получим разпореждане за изпращането на баба ви, господин Бенфати и господин Лукас във Варанаси и кремирането им. Съжалявам, че ни принудихте да постъпим така, но въпросните трупове се превърнаха в заплаха за имиджа на болницата.

Дженифър леко вирна глава, когато линията изведнъж заглъхна. Тя подаде слушалката на Сумит и му благодари. После каза на Нийл:

— Затвори ми. Очакват да получат съдебна заповед за кремирането на баба утре.

— Тогава значи е добре, че приятелите ти пристигат тази вечер.

— Това можеш да го повториш и сто пъти. Ако бях сама, нямаше да знам какво да правя.

— Тогава значи е добре… — закачи я Нийл.

— Престани! — каза тя и разтърси силно ръката му.

— Хайде да се качим горе и да се преоблечем в нещо по-спортно.

— Това е най-доброто ти предложение досега — каза Дженифър и двамата се отправиха към асансьорите.

18 октомври 2007 г.

Четвъртък, 14:17 часа

Ню Делхи, Индия

Инспектор Нареш Прасад влезе в сградата на здравното министерство и веднага отчете разликата между нея и постройката, в която се помещаваше полицейският департамент на Ню Делхи. Докато за работното му място бяха характерни олющените стени и значителното количество отпадъци по коридорите, здравното министерство беше сравнително чисто. Дори охранителната система беше нова, а хората, които я поддържаха, изглеждаха доста мотивирани. Както винаги, трябваше да остави служебния си револвер на входа.

Нареш се качи на втория етаж и тръгна по дългия, кънтящ коридор, където се намираше новият кабинет на отговорника по медицинския туризъм. Той влезе, без да чука. Контрастът между неговата стая и кабинета на Рамеш Сривастава беше още по-поразяващ от този между сградите. Кабинетът и приемната на Рамеш бяха наскоро боядисани и обзаведени с нови мебели. Фактът, че Рамеш спада към по-висшата бюрокрация, си личеше по всичко, дори по оборудването на бюрото на секретарките му.

Наложи се да почака известно време, както и предполагаше. Това бе част от механизма, използван от бюрократите, за да демонстрират превъзходство над колегите си. Но Нареш нямаше нищо против. Той го беше очаквал. Освен това му беше приятно да седи в приемната с нов диван, скъп килим и да разглежда списания, макар и стари.

— Господин Сривастава ще ви приеме — обяви едната от секретарките петнайсет минути по-късно и посочи към вратата на шефа си.

Нареш стана. След няколко секунди вече стоеше пред бюрото на Рамеш. Рамеш не го покани да седне. Беше сплел пръсти и облегнал лакти на бюрото си. Воднистите му очи погледнаха раздразнено Нареш. Беше очевидно, че този път няма да се разменят любезности.

— По телефона каза, че искаш да ме видиш, защото е възникнал проблем? — каза намусено Рамеш. — Какъв е проблемът?

— Още сутринта тръгнах след госпожица Ернандес. Не успях да отида в хотела достатъчно рано, за да я проследя до закуската в „Империал“, така че не знам с кого се е срещала там. Но после, малко след девет часа, тя се върна в „Амал“ и взе кола на хотела, очевидно с намерението да се разходи из града.

— Трябва ли да ми разказваш всичко това? — оплака се Рамеш.

— Трябва, ако искаш да разбереш как се е стигнало до проблема.

Рамеш направи въртеливо движение с показалеца си, подканяйки го да продължи.

— Тя се спря за кратко до Червения форт, но явно крепостта не й допадна. След това отиде на пазара, паркира пред Джама Масджид и нае велорикша.

— Не можеш ли просто да ми кажеш какъв е проблемът? — отново го прекъсна недоволно Рамеш.

— Точно когато влязох след нея в паркинга, видях един нов мерцедес Е-класа. Обърнах му внимание, защото я следеше още от Червения форт.

Рамеш завъртя очи, отегчен от обясненията на Нареш.

— Човекът слезе от мерцедеса и последва госпожица Ернандес, което ми се стори доста интересно, затова удвоих усилията си и хукнах след двамата. После всичко се случи за секунди. Той не се поколеба. Притича до госпожица Ернандес и извади пистолет. Намираха се точно в центъра на претъпкания пазар, заобиколени отвсякъде с хора. Беше готов да стреля, без да задава никакви въпроси. Имах две секунди да реша дали да се намеся. В главата ми се въртяха единствено думите ти да не я превръщам в мъченица. Е, точно такава щеше да стане, така че аз стрелях и убих потенциалния убиец.