Робин Кук - Чуждо тяло

— Така мисля, но няма да е зле да ми припомниш.

— Тя се казва Лори Монтгомъри. Работи като съдебен патолог в Ню Йорк заедно със съпруга си Джак Степълтън.

— Лори Монтгомъри ми звучи познато, но не и Джак.

— Двамата се ожениха преди две години. Във вторник й се обадих, веднага след като видях баба. Просто исках да споделя с нея, а тя ме изненада, като предложи да дойде тук. Не съм предполагала, че баба означава толкова много за нея, а трябваше. Мария имаше такова влияние върху хората. Но тогава се появи един проблем: Лори и Джак опитват асистирана репродуктивна технология, което означава, че Джак трябва да бъде с нея, за да си върши работата.

Нийл се ококори.

— Както и да е, пристигат заедно и ще кацнат на летището довечера.

— Няма нищо лошо да са тук — вдигна рамене Нийл. — Но не съм сигурен, че трябва да разчиташ прекалено много на това. Щом ти не си успяла да размърдаш тукашните власти, не виждам как двама съдебни патолози ще успеят да го направят. Случайно знам, че криминалистиката не е на голяма почит в Индия и разрешението за аутопсиране на труп не зависи от лекарите.

— И аз така разбрах. И за да бъде пълна кашата, не е много ясно кое министерство за какво отговаря. Моргите са под разпореждането на вътрешното министерство, а съдебните лекари, които ги използват, се отчитат пред Министерството на здравеопазването. Така че решението за това дали да се назначи аутопсия, или не, зависи от полицията и магистратите, а не от лекарите.

— Точно това имах предвид. Недей да таиш особени надежди само заради това, че двама съдебни патолози идват в града. Имам усещането, че си направила всичко, което би могло да се направи.

— Може би, но нямам намерение да се отказвам, въпреки че след днешния епизод съм изкушена донякъде. Казвам ти, ако Лори и Джак нямаше да идват тази вечер, досега да съм се махнала оттук.

— Тогава аз ще съм човекът, който ще се опитва да те накара да си тръгнеш, а не съм сигурен, че това е най-добрата идея.

Те продължиха да се возят безмълвно, всеки потънал в мислите си, зареял поглед през прозореца към калейдоскопичния свят на делхийските улици. След известно време Дженифър се осмели да погледне към Нийл. Още не можеше да повярва, че е тук. Той беше последният човек, когото бе очаквала да види, когато завесата на тоалетната в мръсния месарски магазин се дръпна. Загледа се изучаващо в профила му. Носът му имаше съвсем лека извивка на мястото, където преминаваше към челото, като изображение върху гръцка монета. Устните му бяха плътни, адамовата ябълка — едра. Тя си помисли, че е изключително привлекателен мъж и се почувства поласкана, че е дошъл дотук само заради нея. Но какво означаваше това? Окончателно се беше отказала от него след начина, по който я беше отрязал. Въпреки че Дженифър не беше от колебливите и решеше ли нещо, не променяше мнението си, фактът, че Нийл бе изминал петнайсет хиляди километра й подсказваше, че може би беше настъпил моментът за промяна.

— Смяташ ли да отидеш на летището, за да посрещнеш приятелите си? — изведнъж попита Нийл.

— Да. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не мислиш ли, че е по-сигурно да останеш в хотела?

— Може би, но охраната е засилена и на летището, и в хотела. Мисля, че всичко ще бъде наред.

— Ако искаш, ще те придружа.

— Разбира се — каза Дженифър.

После протегна ръка. Тя продължаваше да трепери така, сякаш беше изпила поне единайсет чаши кафе.

От време на време хвърляше по някой поглед през задното стъкло. Притесняваше се, че продължават да я следят — очевидно това беше започнало от мига, в който напусна хотела. За съжаление, при гъстия трафик и всеобщия хаос, царящ по улиците, й беше много трудно да го разбере. Но когато стигнаха до „Амал палас“ и завиха по дългата алея, се случи нещо странно. В този момент в алеята навлезе малка бяла кола, която рязко спря и блокира пътя. Дженифър присви очи и се опита да разбере колко души има вътре, но мъгливото слънце се отразяваше в предното стъкло и й пречеше.

Тя отново се обърна напред и видя, че приближават навеса. Отзад малката бяла кола излезе на заден ход, причинявайки истинска какофония от клаксони и гневни викове. Сигурно някой се беше объркал, помисли си тя, макар напрегнатите й сетива да й говореха, че това съвсем не е случайно.

— Ще ви трябва ли още колата? — попита шофьорът, откъсвайки я от мислите й за бялата кола.

— Съвсем не — отвърта тя, нетърпелива да се прибере в хотела. — Благодаря ви.