Линкольн Чайлд - Утопияленд

Алоко изсумтя и не отговори.

— Това е разузнавателна акция. Нужен е малък екип. Намери подходящ човек и му дай подходящо оръжие.

— Подходящ човек — повтори сухо Алоко. — Да. Кой ли ще е той?

Пул се усмихна престорено и намести шапката си.

Алоко изсумтя и попита Уорн:

— Имаш ли му доверие?

— Поне знаем, че не е къртица. Той е посетител, а не служител на Утопия. Случаен елемент.

— Случаен, казваш. — Алоко придърпа Сара и Уорн встрани. — И откъде знаеш, че не е един от тях?

— Защото ако искаше да ме убие, вече щях да бъда мъртъв. — Уорн се поколеба. — Виж, не се правя на герой. Просто аз съм най-квалифицираният за тази работа.

За миг Алоко се замисли над думите му. После отпусна ръце и отстъпи назад.

— Искам да вземеш със себе си Ралф Пекъм — каза той. — Това е най-добрият ми видеотехник и му имам пълно доверие. Освен това е единственият от охраната, който знае какво става. Ако това устройство се меси в записите ни, искам да го види.

Уорн кимна.

— Ще се обадя на Фред Барксдейл — каза Сара. — Да изпрати компютърен техник с теб.

— Добре — отвърна Уорн. — Не, чакай малко. Това ще ни забави прекалено. Тери познава мрежата и отвън, и отвътре. — Той се обърна към нея. — Искаш ли да дойдеш с нас?

Тя сви рамене с премерено безразличие.

— Сигурно ще е по-безопасно, отколкото да седя сама в лабораторията.

Уорн забеляза как Сара погледна първо него, после Тери. След това откачи тюркоазената значка от ревера си и я закачи на сакото на Уорн.

— Това е значка на висш служител — каза тя. — Докато я носиш, никой няма да те спира и да ти задава въпроси.

После се обърна към мъжа на стола.

— Господин Смайт, защо не си починете тук. Отпуснете се, полегнете, ако ще ви стане по-добре. Съгласен ли сте?

Мъжът на име Смайт мълчаливо кимна.

Уорн погледна робота до краката си.

— Уингнът, остани — нареди той строго.

Роботът обърна стереокамерите си към него, сякаш се молеше за отмяна на заповедта. Когато не я получи, издаде звук на разочарование и бавно се упъти към близкия ъгъл.

Сара отново се обърна към Уорн.

— Трябва да предам втория диск на Джон Доу в четири часа при холографските огледала. След това ще отида при Джорджия и ще давам нарежданията си от Медицинския център, докато се върнеш. Внимавай, не прави нищо, което може да предизвика ескалация. Но ми съобщавай какво си открил и ако има начин да…

— Чакай малко — прекъсна я Уорн. — Ти трябва да предадеш диска?

Сара кимна.

— Той изрично настоя за това. За да бъде сигурен, че този път няма да има номера.

— Господи! — прошепна Уорн в тишината. После импулсивно я прегърна. — Пази се.

— Бих казала същото и на теб — отговори тя. Целуна го по бузата и се отдръпна.

Над рамото й Уорн видя, че тъмните очи на Тери внимателно ги наблюдаваха.

— Какво точно представлява този Концентратор? — попита Уорн.

Вървяха по широк коридор на ниво Б покрай офисите за управление на казината.

— Това е рутиращият център на Утопия — отвърна Ралф Пекъм. — Къде сте се занимавали с роботика? В Карнеги-Мелън?

— Да.

— Там програмистите имаха ли рутиращ център?

— Разбира се.

— Е, мисли за Концентратора като за рутиращ център. Само че няколко пъти по-мощен.

Мъжът кихна и зарови лице в лакътя на работния си костюм. Мъж е преувеличено да се каже — помисли си Уорн. С червения си рошав перчем и множество лунички Пекъм приличаше повече на ученик, който отива в час по математика, отколкото на най-добрия видеотехник на Утопия. Като го гледаше, се чувстваше ужасно стар.

Мислите му се върнаха към ВИП зоната и изражението върху лицето на Алоко, когато го беше погледнал. Беше близко до презрение. Току-що ти казахме, че онези хора се опитват да те убият , беше казал той, а ти искаш да излезеш навън и да ги подгониш?

По напрежението в гръдния си кош и ускореното сърцебиене Уорн разбираше, че това е последното нещо, което му се иска да направи. Но знаеше, че не би могъл да остане във ВИП зоната, да яде шоколадов кекс и да гледа серии от „Страх от дишане“. Не би могъл и да се разхожда нервно из Медицинския център, очаквайки Джорджия да се събуди и да се случи следващата поредица от нещастия. Сцената в Уотърдарк непрестанно се въртеше из главата му — внезапното раздрусване, викове на агония, пронизващи мрака отгоре, и най-вече изразът в очите на Джорджия.

Гневът му към хората, причинили цялото това страдание, нарастваше. Ако можеше да открие нещо, да научи нещо, което би помогнало да се спаси паркът на Сара, щеше да го направи. Не беше много, но беше всичко, което зависеше от него.