Линкольн Чайлд - Утопияленд

ВИП зоната приличаше на италианско палацо. Изящно резбовани алабастрови колони се издигаха към високия таван, изобразяващ синьо небе с бели облаци. Между колоните бълбукаха барокови фонтани. Достолепен на вид струнен квартет свиреше камерна музика в един отдалечен ъгъл.

Неколцина охранители стояха до входа. Уорн каза името си на най-близкия, който — след озадачен поглед към Уингнът — кимна и им направи знак да го последват. Уорн тръгна през просторната зала, стъпките му отекваха върху розовия мрамор. След него беше Тери, а Пул вървеше последен, въртейки любопитно глава.

Помещението завършваше с широки двойни врати, които водеха към тесен коридор, застлан с килим. По двете стени се редуваха врати, повечето от които бяха затворени. Иззад най-близката се чуваше женски глас, строг и със силен британски акцент, който възмутено протестираше:

— Тук сме вече от час. Цял час, давате ли си сметка! Ние сме гости, а не затворници. Съпругът ми е пер. Не можете да…

Гласът заглъхна зад него. После служителят от охраната спря пред една от вратите, почука и изчака да отворят. Появи се друг мъж, който му кимна и охранителят се отдалечи обратно по коридора.

— Защо се забавихте толкова? — попита мъжът на вратата.

— Разтревожихме се.

Уорн разпозна по набитата фигура, силния загар и светлата рядка коса Боб Алоко, шефа на охраната.

— Трябваше да се отбием на едно място — отвърна Андрю и влезе.

Стаята беше малка, но обзаведена с вкус. Както навсякъде в Подземието на Утопия, изкуствената светлина беше много близка до естествената, за да компенсира липсата на прозорци. Телевизор с голям екран стоеше в близкия ъгъл, включен на един от вътрешните канали на парка. Погледът на Уорн обходи останалата част от стаята и спря върху Сара Боутрайт. Тя беше коленичила до един стол и оживено разговаряше със седналия на него мъж, който беше с гръб към вратата. Когато видя Уорн, се изправи и стисна устни. Той никога не беше виждал такъв израз на лицето й.

— Какво има? — попита той, бързо пристъпвайки към нея. — Къде е Джорджия?

— Ти си жив! Слава богу! Всичко е наред, доктор Финч лично се грижи за Джорджия. Казва, че ще спи още поне час. — Тя млъкна и погледна към Алоко.

— Какво има? — повтори Уорн.

— Дрю, срещал ли си някой си Норман Пепър тази сутрин?

— Пепър — промърмори Уорн. Името му беше познато. — Пепър… Да, специалистът по орхидеите. Пътувахме заедно във въздушното влакче.

— Мъртъв е.

— Мъртъв? — изненадано повтори Уорн. — Но как?

„Вероятно е получил сърдечен удар — помисли си. — Имаше поне 25 килограма свръхтегло, а и не е свикнал с вълненията тук. Каква трагедия! Толкова се радваше, че е дошъл! Каза, че има и деца…“

— Бил е пребит до смърт.

— Какво? — Той внезапно усети как леден студ обхваща цялото му тяло.

— С тежък тъп предмет. — Гласът на Алоко изпълни малката стая. Той кимна към стола. — Този нещастен човек го открил. Влязъл в барчето за външни специалисти, за да си вземе чаша какао и попаднал на Пепър.

Мъжът, който седеше на стола, се обърна. Беше почти плешив, слаб, с тънки мустаци и дебели кръгли очила на носа. Тъй като все още беше в шок, на Уорн му трябваше известно време, за да го познае — Смайт, външния консултант по пиротехника.

— Исусе! — прошепна Андрю. Спомни си как Пепър възхваляваше парка, как потриваше ръце в нещо като сценична треска. — Защо? — попита той.

— И ние това се питаме — каза Алоко. Той се отдалечи от Смайт и останалите го последваха. — Първо, не е бил ограбен, портфейлът му си беше в джоба на сакото. Но всичко беше така пропито с кръв, че ни беше нужно известно време, за да го идентифицираме. Затова взехме значката от ревера му и по нея разбрахме.

В стаята зацари мълчание.

— И? — попита Уорн.

Алоко погледна Сара. Уорн също се обърна към нея въпросително.

— Носеше твоята значка — каза тя.

Шокът беше изместен от внезапен пристъп на страх. Уорн преглътна.

— Моята значка? — попита той с пресъхнало гърло. — Как е възможно? — Но още докато задаваше въпроса, си спомни, че във въздушното влакче Пепър беше съборил двата бели плика на пода и после му беше подал единия.

— Значките ни бяха разменени по пътя насам — каза той. — Така трябва да е станало. Онази, която изгубих в Уотърдарк — моята — сигурно е била неговата.

Сара пристъпи към него.

— Знам — каза тя. — Това е ужасно.

Ужасно… В този върховен момент Уорн не можеше да изтрие образа на Норман Пепър от ума си. Това можеше да съм аз. Това е трябвало да съм аз…