Линкольн Чайлд - Утопияленд

— Като изключим пасивите, ще свърша след десет минути.

— Тогава защо се обаждаш?

— Преглеждах командите от наблюдаваните терминали. Всичко изглежда нормално, освен главния компютър на Метанет. Някой рови много сериозно през последния час.

— Успешно ли?

— Не, разбира се. Но очевидно си разбира от работата.

— Нека отгатна. На ниво Б, нали?

— Да.

— Изглежда сме изпуснали обекта. Ще уредя да го посетят. Край.

Радиостанцията стихна. Миг по-късно с ужасяващ пронизителен звук вагоните на „Машината на писъците“ се спуснаха по другата страна на вътрешната стена. Подът на Концентратора се разтърси и Джак неволно се сви. После изключи радиостанцията и я сложи така, че да може да вижда примигващия сигнализатор. Когато воят на влакчето утихна и отново зацари тишина, мъжът сложи слушалките на ушите си, клавиатурата — в скута си, лапна нова дъвка и започна да пише.

— Какво, по дяволите, прави това нещо сега?

На Андрю Уорн му трябваха няколко секунди, за да разбере, че въпросът е отправен към него. Неохотно той отмести поглед от монитора. Пул, който седеше на близката маса, подпрял ръце на две купчини разпечатки, го погледна с обичайния си въпросителен поглед.

— Моля?

— Питах какво прави това нещо сега. — Пул кимна към Уингнът.

Роботът обикаляше из стаята с тромави движения. Доближаваше до някой предмет, отдръпваше се, после отново пристъпваше. От време на време протягаше глава напред и пръскаше тънка струя безцветна течност върху някой крак на пейка или стол.

— Маркира си територията — отвърна Уорн и отново се обърна към монитора.

— Какво?

Уорн въздъхна.

— Така е програмиран. Прекара достатъчно време на това място и го смята за част от своята територия. Предполага, че е възможно пак да се върне тук, затова си прави топологична карта. След като е определил оптималните си маршрути из стаята, ги маркира с ултравиолетово мастило. Честно казано, изненадан съм, че още му е останало.

— Не можеш ли да му кажеш да спре? Разсейва ме.

— Разсейва ли те? — попита Тери. — От какво? — Тя седеше до Уорн и крепеше на коленете си дебела разпечатка.

— От домашното ми.

— Домашното?

— Да. Опитвам се да сметна колко закона вече са нарушили тези типове.

Тери обърна страница от разпечатката.

— Дотук преброих 39.

Тери вдигна очи.

Пул започна да изброява на пръсти.

— Първо, имаме нахлуване с взлом трета степен. Съзнателно незаконно проникване в сграда или територия с цел извършване на престъпление. Второ, престъпно притежание на опасно оръжие първа степен. Това означава притежание на взривно вещество с незаконно намерение да се използва споменатото вещество срещу определена личност или собственост. Следва незаконно притежание на оръжие втора степен…

— Схванах — каза Тери и извъртя очи към тавана. — Що за домашно е това?

— Писмени тестове за СОМФ.

— СОМФ?

— Служител от охраната на Министерство на финансите.

— Явно си бил отличник.

Пул сви рамене.

— Всеки път го взимах.

— Взимах? В минало време?

— Три пъти. Както и писмените и устните изпити за Тайните служби, Комисията по алкохола, тютюна и взривните вещества, Отдела за наркотици.

— Защо тогава вече не си федерален агент?

— Не знам. Може би е свързано с тестовете по полиграфия.

Уорн спря да ги слуша. Гледаше колоните шестцифрени числа, които пълзяха по екрана му.

Беше получил достъп до най-приоритетното ниво в системата и се опитваше да разбие скрития код на хакера. Но това беше все едно да вдяваш игла с ръкавици. Можеше да работи само на най-елементарния машинен език, без символни имена и анотации от изходния код. Приведе се и опипа превръзката на слепоочието си. Чудеше се какво ли прави Джорджия в момента, дали още спи и какво ще си помисли, ако се събуди и види, че не е при нея. След случилото се щеше да се престори на смела. И все пак, той трябваше да бъде с нея, а не да седи в лабораторията и да се занимава с този пъзел. Проникването беше далеч по-сложно и майсторско, отколкото беше очаквал. Беше луд да смята, че би могъл да му противодейства. Пък и кризата може би вече беше преодоляна — доколкото знаеше, мистериозният Джон Доу беше получил каквото искаше и в този момент вероятно пътуваше към залеза.

Гласът на Тери прекъсна мислите му.

— Откри ли нещо?

Той свали ръката си от превръзката.

— Копелето е оптимизирало кода. Изглежда го прави възможно най-трудно.