Линкольн Чайлд - Утопияленд

Сара се насили да си поеме дъх.

— Ще се видим отново.

Докато следобедът напредваше и монотонното синьо небе над пустинята Невада избледняваше в очакване на вечерта, шестдесет и шестте хиляди посетители на Утопия достигнаха онова състояние, което психолозите на парка наричаха „зряло“. Първоначалната възбуда беше спаднала. Темпото леко се забавяше, защото родителите, които чувстваха, че краката им са поуморени, потърсиха временно убежище в ресторантите или на представления като „Омагьосания принц“, където можеха да отдъхнат на удобните седалки. Малка част посетители, които не искаха да чакат на опашка на паркинга при затварянето, тръгнаха по-раничко към Нексус и въздушните влакчета, които минаваха по-начесто от обикновено. По-голямата част от хората обаче предпочетоха да се върнат на някоя любима обиколка или да посетят някой все още неизвестен свят с идеята да изчакат 20:30 часа. Тогава започваше най-живописният спектакъл в Утопия — от четири места едновременно се изстрелваха фойерверки, компютърно синхронизирани за всички светове, които блестяха колоритно на фона на тъмния купол. След това имаше още по-живописно шоу навън, което се издигаше високо над купола — прощален подарък за посетителите, докато излизаха от парка и насочваха колите си към Вегас или Рино.

Едно от местата, където следобедната умора не си личеше толкова, бяха опашките пред атракциите с влакчета и свободно падане. На места като „Линейна индукция“, „Хоризонтът на събитията“ и „Драконовия шип“, продължаваха да се събират големи тълпи и веселото оживление не секваше.

Това се отнасяше особено за най-популярната обиколка в Дървените тротоари — „Машината за писъци“. Машината, както я наричаха накратко, беше възстановка на известното влакче на Кони Айлънд през двадесетте години на двадесети век. Приличаше на автентична реликва от онези времена — огромна стърчаща гора от подпори и дървени колони, внимателно обработена от инженерите на парка, за да изглежда съвсем разнебитена. Само видът на стръмните спускания и резките завои убеждаваше много желаещи да си потърсят по-кротко забавление.

Както при всички влакчета, ефектът беше подсилен по-скоро на психологическа основа, отколкото на техническа. Всъщност тя представляваше тръбна конструкция от метал, добре замаскирана, за да прилича на традиционните дървени влакчета. Металната конструкция позволяваше по-резки наклони, по-остри завои и повече „висене“ — моменти на отрицателна гравитация, когато возещите се буквално бяха повдигани от местата си. От друга страна, напълно покритата с дърво конструкция подсилваше „ефекта на оградата“ — гредите и подпорите профучаваха на няколко дециметра от пътниците и скоростта от осемдесет километра в час изглеждаше няколко пъти по-висока. Това зловещо чувство беше умишлено подсилено от дизайнерите, които бяха разположили наоколо няколко напълно нетипични за Утопия предупреждения за опасния ефект от острите обратни завои на входа, както и присъствието през цялото време на медицинска сестра на площадката за слизане. Не беше чудно, че фланелките с надпис „Аз оцелях след Машината“, които се продаваха само в Дървените тротоари, бяха един от най-търсените търговски артикули в парка.

Ерик Найтингейл беше разпоредил Машината да прави първото си спускане от най-високата точка между всички влакчета на запад от Мисисипи — от 90 метра. Това се оказа предизвикателство — при такава височина тя щеше да се доближи прекалено много до купола и щеше да влезе в конфликт с изкуствено създадената перспектива. Инженерите разрешиха проблема, като построиха обиколката така, че дъното на първото спускане беше под „нивото на улицата“. Част от нива А и Б под Дървените тротоари бяха издълбани и двойните релси на Машината минаваха през тях. След изкачването по основния склон спускането беше почти вертикално, а дъното тънеше в пълен мрак. После релсите рязко се издигаха, изнасяйки пътниците — с разкривени лица от огромния натиск — на светло и над Дървените тротоари. Те изобщо не разбираха, че всъщност са слизали под нивото на парка.

Това разрешение обаче създаде нов проблем. Ревът на колите, които минаваха на интервали от една минута, беше толкова силен, че нито един от служителите на Утопия, които работеха в Подземието, не искаше да бъде близо до зоните, откъдето минаваха релсите.

Но инженерите решиха и този проблем.

По време на строителството на парка подземните нива бяха затрупани с жици — според Туристическия наръчник в зоните зад кулисите имаше повече жици, отколкото в два пентагона и целия град Спрингфийд в Илинойс. Дизайнерите решиха да използват ничията земя около Машината като център за вътрешната инсталация на Утопия. Те заобиколиха релсите с два слоя звуконепроницаеми стени. Между тях в малко помещение, високо дванадесет метра, се намираше централната нервна система на Утопия. Безкрайни потоци от кабели — коаксиални, оптични, цифрови — се изкачваха по стените, прикрепени с фиброоптични куплунги и електрически клеми. Концентраторът, както го наричаха, беше автономен и не изискваше контрол, освен ежемесечните проверки. В резултат на това той беше ненаселена зона, като се изключи самотният робот чистач.