Линкольн Чайлд - Утопияленд

Тя се приведе напред и подпря глава на ръцете си.

— Какво да правя, Джорджия? — попита. — За пръв път в живота си не знам как да постъпя.

Единственият отговор беше раздвижване в леглото и приглушена въздишка.

Внезапно на Сара й се прииска Фред Барксдейл да е до нея. При друг случай тя би отхвърлила подобно чувство като сантименталност или слабост, но не и сега. Фреди щеше да знае какво да й каже, за да й помогне.

Когато за пръв път дойде в Утопия, изобщо не мислеше за любов. А последният човек, в който си представяше, че може да се влюби, беше Фред Барксдейл. Тя винаги беше излизала с мъже като Уорн — очарователни по един суров начин, малко арогантни; мъже, които не се страхуваха да покажат на всички, че са гениални. Фреди беше точно обратния тип. О, тя не отричаше неговата гениалност — начинът, по който се справяше с тежката отговорност като шеф на информационните технологии в Утопия по време на създаването на дигиталната й инфраструктура беше изключителен. Но той беше прекалено съвършен: маниерите на английски аристократ, външността на кинозвезда, литературната му ерудиция го правеха почти идеалния мъж.

Една вечер преди около два месеца случайно се срещнаха на масата за рулетка в казиното на Газените фенери. Това беше малко преди шефовете от Ню Йорк да решат, че присъствието на ръководни кадри в казината на Утопия не е желателно. Барксдейл току-що беше изгубил повече пари, отколкото възнамеряваше, но независимо от това я очарова с няколко цитата от „Фалстаф“ на тема гибелните последици от хазарта. Накрая се отбиха да пийнат в близкия бар „При Мориарти“. Следващата седмица вечеряха в най-хубавия френски ресторант във Вегас. Фред беше истинско откровение. Двадесет минути беше обсъждал вината със сомелиера. Но това не беше поза или превземка — той беше искрено заинтригуван и очевидно знаеше повече за замъка Сен Емилион, отколкото служителя. През повечето време, докато вечеряха, Фреди отговаряше на въпросите на Сара за Бордо, обясняваше й какво означава grands crus u appellations.

Сара познаваше много мъже, които решаваха, че трябва да й докажат, че са силни като нея, държаха се като мъжкари, позираха като командоси. Не беше осъзнала колко много й се иска да се отнасят с нея просто като с жена — да я заведат на изискана вечеря, да й кажат, че е хубава, да се възхищават на ума й, да флиртуват с нея, да й показват приятни места, може би дори от време на време да я качват на пиедестал. Наистина ли бяха минали само три седмици, откакто една неделна сутрин се беше събудила със съзнанието, че чувствата й към Фред Барксдейл са доста по-силни, отколкото бе допускала?

Тя въздъхна и се изправи на стола. Сега Утопия и Фреди бяха двете най-важни неща в живота й. Всъщност единствените важни неща. Трябваше да ги защити на всяка цена.

Сара стана и отиде до горната част на леглото. Трябваше да излезе от Медицинския център и да се появи на няколко избрани места. После щеше да открие Боб Алоко и да види как могат да се намалят щетите…

На стената до кабинката силно се почука. Завесата се разтвори и оттам се показа лицето на Фред Барксдейл. Воднистосините му очи огледаха леглото, после срещнаха погледа й.

— Сара! — каза той. После, хвърляйки поглед на спящото момиче, леко примигна и сниши глас: — Здравей. Казаха ми, че може би си тук.

За миг Сара не можа да проговори. Изненадата да го види срещу себе си след онова, което беше минало през ума й, я потопи в неочакван прилив на чувства. Тя пристъпи към него.

— Фред! О, Фреди, чувствам се направо разбита.

Той хвана ръцете й.

— Защо? Какво е станало?

— Направих ужасни грешки. Оставих се гневът ми към Джон Доу да замъгли преценката ми. Крис Грийн, инцидентът в Уотърдарк… Аз съм виновна.

— Как можеш да говориш така, Сара? Джон Доу е виновен. Обвинявай него, а не себе си. Пък и планът беше на Алоко. Ти просто го одобри.

— Това също ме прави отговорна. — Тя поклати глава, отказвайки да бъде утешавана. — Спомняш ли си какво ми каза пред „Галактическо пътешествие“? Че планът ни е опасен. Безотговорен. Че първата ни отговорност е към посетителите. В стремежа си да обезвредя Джон Доу аз забравих за това.

Барксдейл мълчеше.

— Мислех си непрекъснато как дойде в кабинета ми, как говори с мен. Не мога да го обясня. Сякаш ме познаваше, сякаш знаеше какво искам да чуя и кое е важно за мен. За мен лично. Знам, че звучи странно, но той говореше така, сякаш ми желае само най-доброто… И през цялото време ме заплашваше. А най-странното беше, че аз исках да му повярвам. — Тя въздъхна. — Господи, кой е този човек? И защо избра да тормози точно нас?