Линкольн Чайлд - Утопияленд

Но сега Медицинският център приличаше на разбунен кошер. Викове от болка се смесваха с поръчки за кръвна плазма. Парамедици тичаха от стая в стая. Санитарите, които обичайно правеха инвентаризация на лекарствата, сега разнасяха апарати между операционните. Посетители, скупчени в чакалните, успокояваха хлипащи пациенти или седяха на столове, вперили невиждащи погледи в тавана.

Уорн дръпна светлосините завеси около зоната за реанимация, изолирайки шума, доколкото беше възможно. Болка прониза лявото му рамо, докато дърпаше пръстените по релсата над главата си. Когато се обърна към леглото, се видя в огледалото над малката мивка — лицето му беше изпито, очите — хлътнали. С марлената превръзка на слепоочието си, потъмняла от засъхналата кръв, приличаше на бандит.

Джорджия лежеше на леглото; дишането й беше бавно и ритмично, а очите — неподвижни под бледите клепачи. В една ръка стискаше дискмена. Ръката още го болеше там, където го беше стискала с другата. Не беше го пуснала дори когато спасителният тим ги свали от атракцията на носилки, нито докато електрическата количка ги возеше по служебните коридори към Медицинския център.

Сега очите й се отвориха и погледнаха към него.

— Как се чувстваш? — попита той меко.

— Сънлива.

— Това е от демерола. Инжекцията, която ти направи лекарят. Сега малко ще си починеш.

— Ммм… — Очите отново се затвориха.

Той погледна грозната рана върху едната й скула. Наведе се и я погали по косата.

— Благодаря ти, че дойде да ме вземеш оттам.

— Приятни сънища, Джорджия — отвърна той.

Тя леко се размърда под завивките.

— Не ме нарече „принцеса“.

— Мислех, че не обичаш да те наричам така.

— Така е, но го кажи. Само този път.

Той се наведе и целуна наранената й буза.

— Обичам те, принцесо — прошепна.

Но тя вече беше заспала.

Той постоя малко, наблюдавайки как гърдите й се повдигат и спускат под тънкото болнично одеяло. После го подпъхна под брадичката й, измъква дискмена от ръката й, взе малката й раничка от близкия стол и я отвори. Докато го пъхаше вътре, нещо падна на пода. Уорн остави раницата, коленичи и го вдигна. Застина, когато разпозна предмета.

Беше гривна, нищо повече от обикновена сребърна верижка. От нея висяха няколко лодчици — йолове, кечове, платноходки. Завъртя я между пръстите си и почувства как очите му се насълзяват. Съпругата му беше подарила тази вълшебна гривна на Джорджия за седмия й рожден ден. Когато завършеше нова лодка, тя подаряваше на дъщеря си малко сребърно копие, за да го сложи на гривната. Беше забравил за нея и нямаше представа, че дъщеря му я носи със себе си винаги.

Пръстите му откриха изящния силует на „Светло бъдеще“ — последната лодка, проектирана от жена му. Онази, на която се беше удавила близо до брега на Делауер.

— Шарлот — промълви той.

Чу се тихо шумолене и едно лице се появи над завесата — на мъж на средна възраст, с оплешивяващо теме и малки мустаци над още по-малката уста. Като видя Уорн, мъжът пристъпи вътре, следван от още един. Не бяха с обичайните бели блейзъри на служителите на Утопия, а с черни износени костюми.

— Доктор Уорн? — попита единият, консултирайки се с някакъв лист.

Андрю се изправи и извърна глава, за да изтрие сълзите си. После кимна.

— Съжалявам, че ви безпокоим — каза мъжът с мустаците. — Казвам се Фелдман, а това е Уитмор. Чудя се дали можем да ви зададем няколко въпроса.

— И да отговорим на някои от вашите — добави Уитмор. Беше висок, с писклив глас и докато говореше, очите му бързо примигваха.

Преди Уорн да успее да отговори, завесата отново се разтвори и Сара Боутрайт влезе бързо. След нея бръмчеше Уингнът.

Очите й се спряха първо на Уорн, после на мъжете в костюми.

— Оставете ни — каза тя.

Двамата мъже й кимнаха и бързо се отдалечиха.

— Кои бяха тези? — попита Уорн без особено любопитство.

— Фелдман е от правния отдел, а Уитмор — от Обслужване на гостите.

Уорн наблюдаваше как невидима ръка дръпна отвън завесата.

— Ограничавате щетите — каза той.

— Опитваме се да запазим инцидента в тайна.

Уорн кимна.

— Какво знаят те?

— Онова, което им беше казано. Че е било дребен механичен проблем. — Тя пристъпи по-наблизо. — Как се чувстваш?

— Сякаш съм имал близка среща с товарен камион. Какво стана там?

— Канех се да ти задам същия въпрос.

— Не знам. — Уорн си пое дълбоко дъх и се опита да си припомни. — Имаше експлозия, пламъци. Цялата атракция се тресеше и подскачаше. Помислих, че ще се срути върху нас. — Той млъкна. — Затворих очи и хванах здраво Джорджия. Това е всичко, което помня, докато медицинският екип дойде. — Той я погледна въпросително.