Линкольн Чайлд - Утопияленд

— Знаете ли? — попита Сара.

Пул кимна.

— Рано тази сутрин в Нексус видях един тип да си говори сам. Отначало с това привлече вниманието ми — рецитираше стихотворение или нещо подобно. Южноафриканският акцент беше второто. И кройката на костюма му — никой турист не носи италиански костюм за пет хиляди долара в увеселителен парк. Но това, което най-много ме впечатли, беше начинът, по който се оглеждаше. Познавам това изражение. Сякаш оценяваше мястото. Или по-скоро, сякаш вече го притежаваше и за него то не крие никакви изненади.

Пул поклати глава и се засмя.

— Но това е свободният ми ден, затова забравих за него. Но докато седях в разбитата капсула, събрах две и две.

— Полицай ли сте? — попита Сара.

Мъжът отново се засмя.

— Не точно.

— А какъв?

— Въоръжена охрана. Работя в агенция за лични охранители.

Алоко извъртя очи.

— А аз си помислих, че сте Шерлок Холмс. — Тонът му се беше променил значително през последните няколко минути.

Отново настъпи мълчание, този път по-дълго.

Най-накрая Сара се престраши.

— Казахте, че можете да направите нещо за нас, господин Пул. Какво точно имате предвид?

— Не знам. Какво ви е нужно?

Алоко рязко се намеси:

— Достатъчно — каза той. — Господин Пул, бихте ли ни извинили за момент?

— Разбира се.

Уорн последва Сара и Алоко обратно в кабинката на Джорджия.

— Какво правиш, по дяволите? — попита Алоко, обръщайки се към Сара. — Той е просто някакъв наемен охранител. Чака ни работа.

— Точно това е проблемът — прошепна му Сара. — Работата. Има ли резултати от проверката по списъка със заподозрени на Барксдейл?

— Засега нищо подозрително. Техникът Тиболд се е регистрирал сутринта на входа, че излиза, но засега не се е върнал, така че не можем да го разпитаме. И във видеозаписите дотук няма нищо интересно.

— Разбираш ли за какво говорим? Не можем да направим нищо, освен да си ближем раните и да чакаме обаждане.

Алоко посочи с пръст зад гърба си.

— Той може да е един от тях.

— Стига, Боб, това са глупости. Роднините му са били на обиколката, рискувал е живота си, за да ги спаси.

— Значи е посетител. Още по-лошо. Знаеш ли как ще изглежда това? Какво ще надрънка?

— А какво мислиш, че ще надрънка, ако му кажем да се разкара? Нужна ни е всяка помощ, която можем да получим. Ако разпратиш специалистите от охраната да проверяват всичко, това ще изглежда подозрително. Но този човек — посетител в маскировъчни панталони и карирано кепе? Никой няма да му обърне внимание. Освен това явно знае за какво говори. Възнамерявам да го включа. А както знаеш, тук ръководството взема еднолично решенията.

Алоко я погледна невярващо. Отвори уста да възрази, после я затвори и кимна недоволно.

— Но аз не искам да имам нищо общо с него. И го дръж настрани от моите хора.

— Не мога да ти обещая. — Сара ги подкани с жест да се върнат при Пул.

— Имате роднини тук, господин Пул? — попита тя, когато отново влязоха.

Мъжът кимна.

— Семейството на братовчедка ми. Здрави и упорити айовци.

— Всички добре ли са? Искам да кажа, след… инцидента.

— Шегувате ли се? След като представителите ви тук раздаваха купони за ядене и жетони за казиното като бонбони? Вече са на тепиха.

— Но вие не искате да се присъедините към тях.

— Както ви казах, любимата ми обиколка вече не ми е интересна. — Пул поклати глава, вечната му усмивка стана малко тъжна. — Сега не мога дори да се насладя на бирата си.

Ново мълчание последва думите му.

— Споменахте, че сте лична охрана. Нещо като телохранител?

— Предпочитаме да не използваме този термин. Всичко е индивидуално. Охраняваме бизнес шефове, чуждестранни посланици, височайши персони.

— Добре. — Уорн видя Сара да сочи към него. — Господин Пул, запознайте се с Андрю Уорн.

Пул му кимна.

— Видях те на Космодрума. Мислех, че си посетител. Доста потича насам-натам, доколкото си спомням. — Той се взря по-съсредоточено в Уорн. — Добре ли си, приятел?

— Не, той не е обикновен посетител. Мислете за него като за своя ВИП.

Мъжът внимателно обмисли чутото, после кимна.

— И ако го опазите жив до края на деня, ще получите доживотен пропуск за парка.

Норман Пепър седеше на широката кожена кушетка в барчето за външни специалисти на ниво Б, отпиваше от содата си и четеше националното издание на „Ню Йорк Таймс“. Току-що беше прекарал приятен половин час в сектор А и възнамеряваше да прекара също толкова приятен половин час в останалите.