Линкольн Чайлд - Утопияленд

Започваше да схваща изкусната конструкция на „Бягство от Уотърдарк“. Обиколката ставаше в конус, който беше по-широк в горната си част. Макар капсулите в действителност да се спускаха в стесняваща се спирала към кораба майка в основата, посетителите в тях имаха чувството, че се издигат в космоса. Дори в този критичен момент той беше потресен от дръзката идея. По време на обиколката се смяташе, че капсулите се издигат от замъка към кораба в орбита, но всъщност затворът беше най-високата точка на обиколката, а корабът майка — най-ниската. Всичко — пълният мрак, контролираните от компютър движения на капсулите, въртенето на звездите, посоката на изкуствения дъжд — беше точно подбрано и синхронизирано, за да позволи на дизайнерите на Утопия да наложат своята реалност над законите на физиката. Докато капсулите се въртяха около скритите си оси, скоростта на падането се засилваше, създавайки фалшивото усещане за безтегловност. През цялото време капсулата беше наклонена под постоянен ъгъл, така че пътуващите не усещаха, че се спускат по низходяща спирала. А самият той стоеше на платформа, използвана за скрито наблюдение на пътниците или може би за случай на…

Над него се чу вой от поредната спускаща се капсула. Когато тя спря, Уорн видя вътре Джорджия с отворена уста и разширени очи, в които се отразяваха звездите.

Не се замисли, спусна се напред, посегна през перилата и отвори вратата. Джорджия вдигна поглед, когато той се прехвърли през парапета и полускочи-полупадна в капсулата.

Изразът на учудване върху лицето й бързо премина в тревога и объркване.

— Татко? Какво правиш тук? Как дойде?

— Всичко е наред — каза той, затвори вратата и коленичил на пода, хвана ръката й. — Всичко е наред.

— Ама че гадост! — каза Джорджия. — Целият си мокър.

Той поседя, докато тревогата му започна да отстъпва пред завладяващо облекчение. Вода се стичаше по носа и ушите му и капеше върху тапицираната вътрешност на капсулата. Щом стигнеха до кораба майка, щеше да й обясни всичко. Е, не съвсем всичко , помисли си, докато чакаше финалното спускане на капсулата да започне.

— Какво става, татко? Защо…

И тогава Джорджия внезапно отмести поглед, изящните й черти на фона на звездното небе се смръщиха.

Уорн чу далечни гласове, които се приближаваха.

— Ето я. Платформа 18.

— Кула Уотърдарк, имам нужда от аварийно спиране. Повтарям, аварийно спиране.

Чу се тропот на крака, после смътни силуети се появиха на платформата. От капсулата беше трудно да ги различи на фона на космоса, но Уорн предположи, че са от охраната.

— Извинете, сър — каза единият от мъжете, — трябва да дойдете с мен.

— Не — отговори Уорн. — Вече всичко е наред.

— Сър, моля слезте от капсулата — каза мъжът, този път по-строго.

Уорн усети как Джорджия стисна ръката му.

Всичко беше толкова нелепо. Сега беше с нея и тя беше в безопасност. Всичко щеше да бъде наред, ако просто ги оставеха да довършат обиколката.

Той се обърна да го обясни на мъжете на платформата, но осъзна, че не чува думите си. Всъщност не чуваше нищо, освен внезапен оглушителен звук, който сякаш идваше отвсякъде.

Над тях проблеснаха светлини. Уорн вдигна поглед точно навреме, за да види как два огромни езика оранжев пламък се спускат към тях. За миг под ослепителната им светлина видя вътрешната конструкция на атракцията — разширяващия се пресечен конус от стъкло, централната главина с чадъроподобните подпори — преди блясъкът, умножен от безкрайното огледало, да го заслепи. Той извърна глава и затвори очи. От платформата се чуха изненадани тревожни викове. Капсулата внезапно се наклони на една страна. Ужасяващият шум заглъхна, изместен от скърцане и стържене на разкъсан метал.

— Татко! — извика Джорджия.

Уорн се обърна към нея.

После инстинктивно се наведе и я закри с тялото си, докато капсулата страховито се заклати и тъмнината рязко ги погълна.

Медицинският център на Утопия се намираше на ниво А, точно под Нексус. Беше проектиран така, че в случай на бедствие или природна стихия до него да може да се стигне веднага от всяка зона на парка — обществена или служебна. В него старателно беше струпана такова количество апаратура за спешна помощ, че всяка болница на света би му завидяла: респиратори, дефибрилатори, интубатори, наблюдателни системи, болнични колички. Повечето от тези съвременни уреди стояха неизползвани в тъмните ъгълчета и складовете — животоспасителни произведения на изкуството, които биха събирали прах, ако не бяха в стерилна среда. В оживения океан на Утопия Медицинският център представляваше оазис на спокойствието — шепнещи сестри се грижеха за някое ожулено коляно или навехнат глезен, санитари разнасяха лекарства, техници правеха задължителната диагностика на машините, които рядко се използваха.