Линкольн Чайлд - Утопияленд

— Ще отида в „Костюми“ и ще направя проверка. Да видим дали не липсват униформи.

Сара кимна. Вече знаеше какво ще открият.

Радиостанцията в джоба й тихо избръмча. Контролната стая стихна. Всички очи се обърнаха към Сара, докато вадеше радиостанцията.

Тя рязко я включи и я дигна бавно към устните си.

— Тук Сара Боутрайт. — Това беше първото, което казваше, откак влязоха в Кошера.

— Сара?

— Да.

— Защо, Сара? — Беше гласът на Джон Доу, но звучеше някак по-различно. Шеговитият учтив тон беше изчезнал. Сега говореше по-студено и делово.

— Защо какво?

— Защо ми постави капан?

Сара се опита да намери думи.

— Не бях ли винаги честен с теб, Сара? Не беше ли честността основа на нашите взаимоотношения?

— Господин Доу, аз…

— Не си ли направих труда да те посетя лично, да се запозная с теб? Не ти ли казах ясно какво трябва и какво не трябва да правиш?

— Да.

— Не се ли постарах да ти направя демонстрация? Не направих ли всичко възможно, за да се уверя, че в края на деня на съвестта ти няма да тежи ничия смърт?

Сара мълчеше.

— Мили боже! — промърмори Барксдейл. — Какво направихме!

— Господин Доу — започна Сара бавно, — ще се погрижа лично да…

— Не — прекъсна я гласът. — Ти загуби правото да говориш, когато предаде доверието ми. Сега аз съм учителят, а ти — ученикът. И ще присъстваш на лекцията ми. Знаеш ли каква е темата? Не, не говори, сам ще ти кажа. Паниката.

Сара слушаше, притиснала радиостанцията до ухото си.

— Знаеш ли, Сара, че съществува изкуство да се дирижира паниката? Това е много интересна тема, планирам да напиша монография върху нея. Това ще ме направи известен, Аристотел на контрола върху тълпата. Особено интересно е, че съществува възможност за творчество. Има множество инструменти на разположение, много начини да се процедира и изборът на най-ефективните се превръща в истинско предизвикателство. Да вземем пожара например. Нещо уникално се случва с динамиката на тълпата по време на пожар, Сара. Изучил съм всички пожари — в компанията Трайангъл Шъртуейст, в театър „Ирокуиз“, в Коконът гроув и Хепиленд Сошъл Клъб 9. Те са много различни, но имат нещо общо — висок процент на смъртност дори без помощта на допълнителни средства. Разбираш ли, хората се скупчват на вратите. На затворените врати.

— Нашите врати са отворени — промърмори Сара.

— Така ли? Но това няма значение, да не изпреварвам събитията. Трябва да вървя. Ще поддържаме връзка.

— Един човек е мъртъв…

— Един човек не променя статистическата крива.

— Ще получиш диска…

— Да, знам. Но първо трябва да направя нещо. Смяташ ли, че паркът ти е известен, Сара? Аз съм този, който наистина ще го направя и прочут.

— Не, чакай, чакай…

Но връзката вече беше прекъсната.

Джорджия Уорн напусна изходната рампа на обиколката „Еклиптика“ и се смеси с тълпата, която се движеше по широкия булевард. Току-що беше си купила тукашната версия на захарен памук — оцветен в цветовете на дъгата и пълен с карамелени кристалчета, които шумно се пукаха върху езика — и го поглъщаше със самоотвержена решителност. Не чуваше пукането на кристалите, нито подвикванията и смеха на минаващите посетители — беше си сложила слушалките и пейзажът наоколо беше залят от звуците на „Подскачайки из гората“ на Конт Беси.

Група по-големи тийнейджъри с пурпурни коси и фланелки с Драконовия шип шумно се движеха срещу нея и тя се извърна настрани, за да ги пропусне. Не беше очаквала много от „Еклиптика“ — това беше обикновено ферисово колело 10 — но тя се беше оказала много интересна. Обикаляха около една планета с пръстени, наподобяващи тези на Сатурн, само че вертикални. Както повечето атракции, пътуването ставаше на тъмно и човек наистина имаше чувството, че е надалеч, че пътува в космоса. А холографските пръстени бяха толкова съвършено реалистични, че й се струваше възможно да ги докосне, ако протегне ръка от кабинката.

Но беше сама, затова бяха качили при нея едно постоянно въртящо се момиченце от голямо семейство, което настояваше да посочва всичко, което се виждаше. Беше твърде глупаво, за да млъкне и да се наслаждава на обиколката. Затова на половината път Джорджия си сложи слушалките и увеличи звука докрай.

При този спомен тя се намръщи. Напред и вдясно виждаше рампа, която се виеше надалеч от централния булевард и завършваше с влакче, което изчезваше в нисък тунел с проблясващи светлини. Това беше входът за „Обратната страна на Луната“ — атракция, за която беше прочела страхотни отзиви в интернет. Джорджия извади импровизирания пътеводител от джоба си. Да, четиризвездна обиколка. Насочи се натам, после спря. Беше обещала на баща си да не се качва на високи атракции. „Обратната страна на Луната“ със сигурност влизаше в тази категория. Навярно „Еклиптика“ също, но какво очакваше баща й? Беше опитала някои от детските атракции като „Пръстените на Сатурн“ и се почувства тъпо, заобиколена от шестгодишни деца.