Линкольн Чайлд - Утопияленд

Джорджия забеляза, че повечето хора се насочваха натам — те вече бяха посетили обиколките от Космодрума и се връщаха към центъра на Калисто. Макар че тези шест обиколки бяха сред най-популярните в парка, опашките бяха по-къси, отколкото онези, на които вече беше чакала.

Сайтовете на фен клубовете на Утопия съдържаха огромни списъци с идеалното време да посетиш определени атракции — моменти, в които поради необяснима причина опашките са по-къси — но Джорджия не се интересуваше от това. Знаеше само, че й е писнало от детски атракции и от мотаене. Струваше й се, че ще успее да влезе в Уотърдарк за по-малко от десет минути. Пък и баща й сигурно нямаше да има нищо против, или поне не много.

Внезапно рязко я изблъскаха встрани. Тя погледна — две деца, хванали майка си за ръце, я бяха задминали на път към Уотърдарк. Майката беше млада и красива, мургавото й лице се открояваше на фона на червената рокля.

Джорджия свали слушалките от ушите си, хукна напред и усмихвайки се злобно на децата през рамо, се нареди на опашката за Уотърдарк пред тях.

— Престани да се буташ, воняща уста.

— Не аз се бутам, скротум, а ти. Направи го пак и ще те прасна.

Ангъс Пул слушаше с досада дребните заяждания на най-малките синове на братовчедка си. Това ставаше на всяка опашка, на която чакаха. Отначало Пул беше заинтригуван от забележителния арсенал обиди, които двете момчета си разменяха. На опашката за „Брайтън Бийч Експрес“ в Дървените тротоари дори започна да ги брои. Докато стигнаха до следващата атракция, се беше отказал на петдесет.

Слава богу, поне тази опашка беше къса!

Около него Космодрумът ехтеше от разговори. От мястото си на опашката Пул се огледа. Дизайнерите се бяха справили отлично и мястото приличаше на транспортен терминал от бъдещето чак до таблото с полетите и плътния монотонен глас, който звучеше от високоговорителите. Днес имаше още едно предимство — тъй като и за шестте обиколки се влизаше от едно и също място, той можеше да удари едно питие на спокойствие и да остави братовчедка си да се занимава със семейството си.

Сякаш прочела мислите му, Соня се обърна към него. Три фотоапарата висяха върху широката й талия, а шапката на архимаг на главата й леко се беше изкривила.

— Какво беше името на тази обиколка, Ангъс?

— „Бягство от Уотърдарк“.

Независимо че името й беше изписано с холограмни букви точно над главите им, тя трябваше да го попита.

— А после къде ще отидем?

— Оттук можете да се качите на още пет чудесни атракции. Виждаш ли? Прилича на огромно летище, само че всеки изход води към различно място. Трябва да ги обиколите. Моля ви, посетете всичките.

— Ами ти? — попита Соня.

— След Уотърдарк мисля да пия една бира в „Морето на спокойствието“. Това е барът до казиното — показах ти го, когато идвахме насам, помниш ли? Може да се срещнем там.

При споменаването на думата „бира“ съпругът на Соня, застрахователен агент, излезе от дрямката си и хвърли кратък, измъчен поглед към Пул.

Соня и Мартин Клем от Лардън, Айова, и трите им очарователни момчета. Преди да почука на вратата на мотелската им стая тази сутрин, Пул не беше виждал братовчедка си Соня поне десетина години. Но така беше и със сестра му Вики, племенника му Пол и всички останали роднини, близки и далечни, които бяха изскочили от дупките си през последните шест месеца. Държаха се сякаш Утопия най-после е дала смисъл на живота му. Непознатият чичо Ангъс, който се беше преместил да живее в Лас Вегас след армията и никога не се беше оженил. Странният братовчед Ангъс, или синът на братовчедка ми, или синът на брата на съпругата на братовчед ми, който си изкарваше прехраната с труд, но никой не го беше попитал с какъв. Пък и самият Пул никога не обясняваше подробно.

Сега по мълчаливо съгласие на огромното семейство той беше назначен за екскурзовод из Утопияленд.

До известна степен това не го притесняваше. Не че се радваше да се види с роднините си — би могъл да мине и без тези срещи — но за негова изненада паркът го беше очаровал. Преди години той беше посетил Дисниленд, Юнивърсъл Студиос, Буш Гардънс 11, без да изпита нещо особено. Но Утопия беше някак различна. Не само защото беше по-лъскава, по-нова и имаше по-хубави играчки, а защото човек почти можеше да повярва, че е бил прехвърлен обратно в Лондон от деветнадесети век или в средновековен Камелот. Насред пустинята Невада обиколките и атракциите в отделните светове бяха интегрирани така успешно, че човек с удоволствие се оставяше на фантазията си. А за човек като него, който не страдаше от излишно въображение, това си струваше да се види.