Линкольн Чайлд - Утопияленд

Но всяко възхищение си имаше граници и в 14:26 на Пул определено му беше писнало от семейство Клем.

— Тази работа с ниската гравитация е номер — обади се най-големият син. — Ускорението, присъщо на гравитацията, е 9,8 метра в секунда към центъра на Земята. За да се осигурят условия за безтегловност, трябва да създадат противоположна сила, равна на гравитацията и…

Пул го погледна — върлинест, със стърчащи зъби и гъгнив глас. Приличаше на ходещ аргумент в полза на детеубийството. Пък и изобщо не знаеше за какво говори. Щеше да млъкне веднага, щом влезеше във въздушния шлюз.

Пул се прозина и се огледа отново. Космодрумът беше препълнен, но не колкото обикновено. Виждаше се обичайното море от щастливи лица, тук-там с някой навъсен родител или нетърпеливо дете. Герои в космически костюми се разхождаха наоколо, обслужваха опашките или позираха за снимки.

Една отдалечена фигура привлече опитното му око. За разлика от останалите, които се редяха на опашките или преминаваха от една атракция към друга, самотен мъж си пробиваше разтревожено път из тълпата. Пул проследи с леко любопитство как той доближи до една сергия, после до една опашка, надничаше навсякъде, изпъвайки врат, сякаш търсеше нещо.

Мъжът изчезна между тълпата и Пул се обърна. Неговата опашка се беше придвижила бързо напред и почти бяха стигнали до входа. „Бягство от Уотърдарк“ беше единствената причина Пул да не пие вече бира в „Морето на спокойствието“. Това беше любимата му атракция в парка. Ако безтегловността беше номер, той беше съвършен и за него нямаше значение, че не е истина.

Зачуди се лениво какво толкова му харесваше в обиколката. Не беше вълнуваща като „Полет към Луната“ или „Станция Омега“ на върха на футуристичния ескалатор. Всъщност, с изключение на първите няколко труса, докато капсулите „бягаха“ от затвора на Уотърдарк и се отправяха към обикалящия в орбита кораб-майка, изобщо не можеше да се нарече вълнуваща. Но човек наистина имаше чувството, че се отправя през подгизнало от дъжд небе към открития космос. Този път трябваше да обърне по-голямо внимание как се въздейства върху подсъзнанието, за да изглеждат нещата толкова истински. Докато се изкачваха в атмосферата, едрите капки дъжд около капсулата сякаш забавяха движението си, а после — когато гравитацията намалееше — направо замръзваха около капсулата, която танцуваше и се носеше в космическия мрак. Спомни си как се беше притиснал до предпазната преграда, когато корабът майка се появи, как чашата с безалкохолно сякаш се надигаше от поставката. Ще почака, докато хлапето на Клем види това.

Ето нещо интересно — мъжът, когото беше видял да обикаля по булеварда, нахълта в Космодрума, застана точно в центъра и се огледа. До него стоеше млада азиатка. Те си размениха няколко думи, после се разделиха и тръгнаха в различни посоки. Несъмнено търсеха някого и много бързаха. Да намериш някого тук си е жив късмет , помисли си Пул. Обиколките в Космодрума нямаха чакални. Всеки трябваше да се нареди на опашка, може би за да се засили илюзията за оживен транзитен център. Тук имаше поне хиляда души. Но мъжът не се отказа, а хукна към „Изстрелване“ и тръгна успоредно с опашката към входа, без да обръща внимание на злобните погледи, които му хвърляха.

Пул го огледа по-внимателно, опитвайки се да определи що за човек е. Не попадаше в никоя от типичните групи — тъмнокос, със светла кожа, висок, строен, в началото на четиридесетте. Нищо очебийно, освен явната тревога. Странно, днес за втори път виждаше този човек. И като изхвърли от ума си мъжа, Пул насочи вниманието си към опашката.

Сега пред тях имаше само четири-пет групи и дори децата на братовчедка му нетърпеливо мълчаха. Определено бяха дошли в подходящ момент — опашките зад тях бяха два пъти по-дълги, отколкото когато пристигнаха. Ако хлапаците пропътуват всичките шест обиколки, той щеше да разполага поне с два часа благословена самота в „Морето на спокойствието“: само той, бирата и кръстословицата от „Лас Вегас Джърнал ревю“. Щеше да бъде…

Мислите му бяха прекъснати от серия слаби викове. Погледна назад. Беше същият човек. Стоеше в началото на опашката за „Изстрелване“ и викаше нещо, което звучеше като име, гледайки право към него. Не, осъзна Пул, не към него, а към някого в началото на опашката. Може би към хубавичкото момиче, което току-що влизаше във въздушния шлюз. Мъжът затича към тях, разблъсквайки гостите. Пул инстинктивно отпусна ръце и леко се разкрачи. Но очите на мъжа бяха вперени във входа. Той изтича в началото на опашката и заговори с един от служителите, жестикулирайки и сочейки към въздушния люк. Високият служител в сребрист космически костюм се приближи до него и внимателно сложи ръка на рамото му. Мъжът рязко я отхвърли.