Линкольн Чайлд - Утопияленд

— Дъщеря ми щеше да ме убие, ако не я бях довел — отвърна той и изохка, защото Джорджия го срита под седалката.

Настъпи кратка тишина. Уорн разтриваше прасеца си.

— Мислите ли, че наистина имат ядрен реактор под парка? — внезапно попита Пепър.

— Какво?

— Така говорят слуховете. Само си представете електрическата инсталация. Това място е самостоятелна обществена единица, за бога! Помислете колко електричество е нужно, за да функционира — климатична инсталация, обиколки, компютри. Попитах една от служителките в Центъра и тя ми каза, че използвали водноелектрическа енергия. Водноелектрическа! Насред пустинята! Аз… Ей, вижте — ето го!

Уорн погледна напред и застина. Чу как Джорджия рязко си пое дъх.

Влакчето току-що беше взело един особено остър завой и отпред каньонът рязко се разшири. От стена до стена, от горе до долу, се издигаше фасада с меден цвят, която ярко блестеше на утринното слънце. Сякаш каньонът внезапно свършваше, преграден от тази масивна стена от полиран метал. Разбира се, това беше илюзия — голямата скалиста долина под тях обграждаше целия парк — но беше смайваща и красива по особен аскетичен начин. Единственото, което нарушаваше гладкостта на фасадата, бяха две малки квадратчета в средата близо до върха, където влизаха релсите на влакчето. На горния ръб една-единствена дума УТОПИЯ, изписана с огромни букви от някакво вещество, подобно на слюда, примигваше и блестеше, появяваше се и изчезваше, в зависимост от ъгъла, под който я осветяваше слънцето. Отгоре и отвъд нея огромен кръгъл купол — сложна мрежа от кристални полигони и метални паяжини — покриваше всичко. На върха му се вееше флаг със стилизирано лого — виолетова птица на бяло поле.

… Пожелаваме ви приятно прекарване. И помнете — ако имате въпроси или притеснения, посетете някой от салоните ни за обслужване на гостите в Нексус или в самите светове. Моля, останете по местата си, докато влакчето спре.

Във вагона цареше мълчание, когато се плъзнаха напред в сянката.

Нексус беше огромна елегантна сграда, изградена от метал и дърво, както Транспортния център. Ресторанти, магазини, бутици за сувенири и салони за обслужване на гостите се редуваха отдясно и отляво и се простираха сякаш до безкрая. Уорн последва другите пътници и слезе от рампата заедно с Джорджия, която любопитно се оглеждаше. Таванът беше отворен към стъкления купол високо над тях, през който се виждаше безоблачното небе. Гишета за информация и ниски красиви фонтани блестяха под косите лъчи на слънцето. Големи, но дискретни знаци насочваха посетителите към четирите свята на парка: Камелот, Газените фенери, Дървените тротоари и Калисто. Въздухът беше хладен, леко влажен и изпълнен с приглушени звуци — гласове, ромолене на вода и някакъв неясен по-тих шум.

Група млади мъже и жени чакаха на рампата. Носеха еднакви бели блейзъри и държаха еднакви папки. Всъщност изглеждаха като роднини. Уорн се зачуди не на шега дали за служителите в парка не съществуваха ограничения за височината, теглото и възрастта, но пропъди тази мисъл, когато видя, че една от жените енергично се отправи към него.

— Доктор Уорн? Аз съм Аманда Фрийман — каза тя и разтърси ръката му.

— Виждам — отвърна Уорн, кимайки към табелката с името, прикрепена към ревера й. Чудеше се как го е познала.

— Аз ще ви разведа из Утопия, за да се ориентирате. — Гласът й беше приятен и почти толкова енергичен, колкото походката й. Тя кимна към неговия плик. От едната му страна беше отпечатан миниатюрен код. — Мога ли да го взема?

Уорн й го подаде, тя го разкъса и изсипа съдържанието му в дланта си. Беше друга стилизирана птичка, този път зелена. Аманда я прикрепи към сакото му.

— Моля ви, носете тази значка, докато сте тук.

— Защо?

— Тя показва, че сте външен специалист. Носите ли пропуска си? Добре. Той и значката ще ви осигурят необходимия достъп. Това дъщеря ви ли е?

— Да, Джорджия.

— Не знаех, че ще идва с вас. Ще трябва да намерим значка и за нея.

— Благодаря ви.

— Няма проблеми. Може да изчака в Детския център, докато ви развеждам. После ще я вземете.

— Детския център? — попита Джорджия и гласът й беше пълен с нескрито възмущение.

Фрийман отново се усмихна.

— Всъщност това е младежкото отделение на Детския център. Мисля, че ще бъдете приятно изненадана.

Джорджия го погледна мрачно.

— Дано да си заслужава, татко — промърмори тя. — Няма да си играя с „Лего“.