Линкольн Чайлд - Утопияленд

Когато набра скорост, вагонът се наклони още повече напред. Последва рязко друсване и един от пътниците увисна през стената. Малките му ръчички трескаво се опитваха да се вкопчат в нещо, но гравитацията беше твърде силна — плъзнаха се по предпазната преграда, по ръцете на възрастните, които отчаяно се опитваха да ги хванат. Докато посетителят се премяташе във въздуха надолу към камерата с убийствена скорост, Пресли едва успя да различи фланелката с Джак Изкормвача, преди видеовръзката да прекъсне от удара.

След като тръгне от булевард Чарлстън, който се намира над главната улица на Лас Вегас, „Ранчо Драйв“ небрежно завива наляво и се насочва право към Рино. Върви право на северозапад, без да се поддава на нито едно естествено или изкуствено изкушение да завие, сякаш бърза да остави неона и зелените мокети далеч зад себе си. Кънтри клубове, търговски центрове, най-накрая дори умърлушените предградия с фалшиви тухлени фасади остават зад него. Пустинята Мохаве, затисната от асфалта и бетона, отново властва. Фини пясъчни паяжини се простират върху онова, което знаците обявяват за шосе 95. Клонести диви рожкови се мяркат тук-таме из голата пустиня. Кактуси стърчат наперено като знаменосци в пустошта. След трескавия блясък на препълнените улици огромното празно пространство изглежда нереално. Ако не беше шосето, ще имаш чувството, че човешки крак никога не е стъпвал тук.

Андрю Уорн рязко завъртя огледалото за обратно виждане нагоре и вдясно и въздъхва с облекчение, когато заслепяващата светлина помръкна.

— Как можах да дойда във Вегас без тъмни очила! Тук слънцето пече 366 дни в годината.

Момичето до него се усмихна и намести слушалките си.

— Типично за баща ми, разсеяния професор.

— Искаш да кажеш бивш професор.

Пътят напред приличаше на нажежена до бяло черта. Пустинята наоколо сякаш беше избеляла под блясъка на слънцето, дори храстите приличаха на безплътни привидения. Уорн лениво допря дланта си до прозореца и бързо я отдръпна. Седем и половина сутринта, а навън сигурно вече беше 40 градуса. Дори взетата под наем кола сякаш се беше приспособила към пустинните условия — плъзгачът на климатика се бе заклещил в максимално положение.

Когато наближиха Индиан Спрингс, на изток се появи ниско плато — въздушна база Нелис. На всеки няколко мили изскачаха бензиностанции, странна гледка сред пустошта, блестящо чисти и толкова нови на вид, сякаш току-що са ги отворили. Уорн погледна схемата, прикрепена към папката между двете седалки. Още малко. И ето го знакът за отклонение, прясно боядисан в светлозелено. Утопияленд. Една миля.

Момичето също го забеляза.

— Там ли сме вече? — попита то.

— Много смешно, принцесо.

— Знаеш, че мразя да ме наричаш така. Аз съм на четиринайсет, а това е галено обръщение към малко момиченце.

— Понякога се държиш точно така.

Тя се намръщи и усили звука на дискмена. В резултат ритмичният тътен от слушалките се чуваше ясно дори през бръмченето на климатика.

— Внимавай, Джорджия, ще оглушееш. Какво слушаш всъщност?

— Суинг.

— Е, това е напредък. Миналия месец беше готически рок. А преди това… какво беше?

— Еврохаус.

— Еврохаус. Не можеш ли да решиш кой стил харесваш?

Джорджия сви рамене.

— Прекалено интелигентна съм за това.

Когато стигнаха до отклонението, пейзажът рязко се промени. Вместо напукания сив асфалт на щатско шосе 95, нашарен като змийска кожа от многобройните ремонти, пред тях се простираше гладка червена настилка с повече платна от магистралата, която току-що бяха напуснали. Декоративни лампи грациозно се привеждаха над макадама. За пръв път от двадесет мили Уорн видя коли по пътя пред себе си. Последва ги по шосето, което започна плавно да се изкачва нагоре. Знаците тук бяха бели със сини букви и на всички пишеше едно и също: Паркинг за посетители.

Почти празен в този ранен час, паркингът беше смайващо голям. Следвайки стрелките, Уорн премина покрай група огромни туристически автобуси, които изглеждаха дребни като мушици на фона на огромното асфалтово поле. Беше изсумтял недоверчиво, когато някой му беше казал, че всеки ден седемдесет хиляди души посещават парка, но сега беше склонен да повярва. Джорджия се оглеждаше. Въпреки отработения израз на тийнейджърска досада, тя не успяваше напълно да прикрие вълнението си.

След два километра стигнаха до предната част на паркинга и дълга ниска сграда, на чийто покрив с букви в стил арт деко беше написано ВХОД. Тук имаше повече коли, край които се въртяха хора по шорти и сандали. Когато стигнаха една от бариерите, служител от паркинга се приближи и даде знак на Уорн да свали прозореца. Носеше бяла риза с висока якичка, на левия му джоб имаше стилизирано лого с някаква малка птичка.