Линкольн Чайлд - Утопияленд

— Елвис, чуваш ли ме?

Разпозна носовия глас на Кейл, който работеше на атракцията Стипълчейз.

— Да, какво? — каза Пресли в микрофона.

— Нещо интересно?

— Нищо. Мъртвило.

— Тук има. Е, почти. Тази сутрин петима повръщаха, един след друг. Трябваше да го видиш — площадката за слизане приличаше на военна зона. Трябваше да затворят за десет минути, за да я почистят.

— Страхотно.

Дълбок вътрешен трус разтърси контролната стая, когато един от вагоните се засили за последното отвесно спускане, с което завършваше обиколката. Докато вагонът се насочваше към площадката за слизане, Пресли автоматично погледна към моторите. Замаяни, щастливи лица.

— Обади ми се, ако ти се случи нещо интересно — продължаваше Кейл. — Един от заместник-шефовете ми каза, че очакват някакво женско дружество довечера. Може да намина след смяната.

На панела пред Пресли предупредително проблесна червена лампа.

— Трябва да приключвам — каза Пресли и натисна бутона за връзка с оператора на кулата. — Имам сигнал за проблем с предпазител на завой Омега.

— Да, виждам го — беше отговорът. — Къде да пратя пчеличките?

— При Призрачното езеро.

— Добре. Ще се обадя в „Поддръжка“.

— Прието.

Пресли се облегна и отново загледа в мониторите. Предупредителните сигнали не бяха рядкост. Атракциите бяха така претрупани с излишни обезопасителни механизми, че нямаше сериозни причини за тревога. Пък и повечето пъти тревогата се оказваше фалшива. Най-голямата опасност беше за механиците, които трябваше да пазят главите и пръстите си от вагоните, докато атракцията работеше.

Кори отчаяно се беше вкопчил в предпазната преграда и крещеше от дъното на дробовете си. Усещаше как гравитацията притиска гръдния му кош и го дърпа под мишниците, сякаш се опитваше да го повдигне от вагона. На върха на хълма — според сценария — въображаемите им коне бяха подплашени от някакво привидение и сега каретата се носеше устремно надолу. Обкръжаваше го какофония от звуци — трополенето на каретата, тревожното цвилене на конете. И над всичко пронизителният писък на сестра му, който го изпълваше със задоволство. Това беше най-прекрасният миг в живота му.

Сега преминаваха през поредица от изключително реалистични местности, докато се спускаха по каменистия хълм — пусто призрачно езеро, лабиринт от тъмни и тесни алеи, изгнил дървен кей с призрачни кораби. Каретата подскочи веднъж, после втори път. Кори се хвана още по-здраво, защото беше чувал какво ги очаква в края на обиколката — вагонът щеше да се преобърне по склона и да пропадне надолу в пропастта.

— На предпазител 91 съм. Нищо му няма. Ей, Дейв, знаеш ли защо лекарят те кара да си обърнеш главата, когато ти преглежда оная работа?

— Не.

Пресли автоматично слушаше бърборенето на механика по радиостанцията, без да му обръща особено внимание. Огледа мониторите, после отново отмести поглед към „Георгики“. Беше завършил семестриално старогръцки, латински и литература в университета в Бъркли и все се канеше да се дипломира, но не можеше да събере достатъчно сили да напусне Утопия. Сигурно беше единственият човек в целия щат Невада, който говореше латински. Веднъж се беше опитал да го използва, за да свали една мадама. Не се получи.

— Не иска да го опръскаш със слюнка, когато се изкашляш.

— Сериозно, това ли било? А аз винаги съм мислел, че има някаква анатомична причина, защото… Господи, предпазител 94 е изгорял!

Пресли се изправи и се заслуша внимателно.

— Как така изгорял? Това да не е електрическа крушка?

— Сериозно ти говоря, пуши и вони ужасно. Сигурно се е претоварил. Не съм виждал подобно нещо даже в симулатора. Изглежда и 95 е в същото положение…

Пресли рязко скочи, столът му се завъртя и се понесе назад. Погледна към диаграмата на обиколката. Предпазители 94 и 95 контролираха финалното вертикално спускане след завой Омега.

Това не беше на добро. Разбира се, аварийните механизми щяха да спрат движението, но той никога досега не беше чувал предпазители да отказват, особено два поредни, и това никак не му хареса. Грабна радиостанцията и се свърза с оператора в кулата.

— Франк, спри обиколката. Веднага.

— Вече действам. О, боже, един вагон тъкмо минава оттам…

Тренираният поглед на Пресли се плъзна по мониторите. От това, което видя, кръвта във вените му се смръзна.

Един вагон поемаше последното отвесно спускане на Нотинг Хил. Но това не беше плавното контролирано движение, което беше наблюдавал безброй пъти. Вагонът се беше наклонил и шасито му се тресеше ужасяващо. Притиснати до предпазните прегради, пътниците се бяха вкопчили един в друг, бялото на очите им и розовото на езиците изглеждаха бледозелени на монитора. Нямаше звук, но Пресли виждаше, че крещят от ужас.