Линкольн Чайлд - Утопияленд

Той я сръга в ребрата, за да млъкне. Защо си нямаше готин голям брат, както Роджър Прескот, а му бяха натресли тази хленчеща сестра, която четеше книги за коне и смяташе, че видеоигрите са глупост.

— Дръжте ръцете и краката си в каретата през цялото време, моля — каза дамата със странен акцент.

Кори реши, че е британски. Не знаеше какво е карета, но това нямаше значение. Щеше да пътува из Нотинг Хил и никой вече не можеше да го спре.

Дамата затвори вратата и предпазната преграда автоматично се намести пред гърдите му. Вагонът се разтърси и сестра му тихичко изписка от страх. Кори изсумтя.

Докато се изкачваха нагоре, той протегна врат през страничната стена и погледна първо нагоре, а после надолу. Майка му бързо го издърпа обратно, но той бе успял да забележи, че ги теглят с някакъв ремък, хитро прикрит и почти невидим в полумрака, и че колелата се въртят само за ефект. Нямаше значение. Вагонът се втурна в тъмнината и внезапно се чу силен тропот на конски копита. Кори затаи дъх, неспособен да скрие възторжената си усмивка, когато започнаха рязко да се изкачват. Сега вече различаваше в мрака смътните очертания на града, който се разстилаше край него — хиляди островърхи покриви, трепкащи и пушещи в нощния въздух, а в далечината съзря зловеща кула. Но не забеляза малката инфрачервена камера, скрита зад най-горния й прозорец.

Дванадесет метра по-надолу Алън Пресли наблюдаваше разсеяно монитора, докато хлапето с фланелка с Изкормвача изкачваше склон Алфа. Тези фланелки бяха най-търсеният сувенир в Газените фенери през последните четири месеца, макар да струваха по двадесет и девет долара парчето. Забавно беше как щедро развързваха кесиите си хората, когато идваха тук. Челюстта на хлапето беше увиснала от възторг почти като на карикатура — главата му се въртеше насам-натам, оставяйки бледозелени топлинни следи върху инфрачервения монитор, докато вагонът се издигаше над многобройните покриви на викториански Лондон. Разбира се, хлапето нямаше и представа, че се изкачва през цилиндричен екран, на който се прожектира дигитален образ, излъчван от две дузини проектори върху фиброоптичните светлини на градския пейзаж. Всичко беше илюзия, разбира се. В Утопияленд илюзията беше всичко.

Очите на Пресли бегло се спряха на момичето до хлапака. Твърде малка беше, за да представлява интерес. Пък и родителите им бяха с тях. Той въздъхна.

При най-вълнуващите атракции камерите бяха стратегически разположени около финалното страховито спускане и запечатваха изражението на посетителите. За пет долара на изхода човек можеше да си купи снимка, на която се хили маниакално или е вцепенен от страх. По негласна традиция по-дръзките млади жени оголваха гърдите си пред камерата. Разбира се, тези снимки никога не ставаха обществено достояние. Но мъжете от екипа „зад кулисите“ добре се забавляваха. Дори си бяха измислили име за тази практика — „бомбардиране“. Пресли поклати глава. Екипът на канала в Дървени тротоари си пълнеше очите по десет-петнадесет пъти на ден, но тук, в Газените фенери, „бомбардирането“ ставаше много по-рядко, особено толкова рано.

С нова въздишка той остави „Георгики“ на Вергилий и бързо огледа останалите четиридесетина монитора, наредени по стената в контролната стая. Всичко беше спокойно, както обикновено. По стандартите на Утопия Преследването беше относително остаряла атракция, но все пак малко или много се управляваше автоматично. Единствените проблеми за Пресли се появяваха, когато някой глупак решеше да слезе от вагона насред обиколката. Но дори за такъв случай имаше установена процедура — аварийните сензори по трасето се активираха, той предупреждаваше оператора в кулата да спре атракцията, а после изпращаше диспечера да изведе госта от Парка.

Очите на Пресли отново се върнаха на четвърта камера. Хлапето вече беше на върха на склона. След миг и малкото светлина щеше да изчезне, вагонът щеше да полети в първото спускане и истинското забавление щеше да започне. Улови се, че наблюдава възторга, изписан на мъничкото личице — видим дори на инфрачервения екран — и се опита да си спомни първия път, когато самият той беше направил обиколката на Нотинг Хил. Въпреки безбройните повторения, които беше направил като контрольор, все още можеше да я опише само с една дума — вълшебна.

Високоговорителят на командното табло изпращя.

— Здрасти, Елвис.

Той не отговори. Да си бял мъж с фамилия Пресли в Америка водеше след себе си неизбежни последствия. Все едно да се казваш Хитлер. Или може би Христос, ако някой имаше тази наглост…