Линкольн Чайлд - Утопияленд

— Какво мислите за това? — попита той.

— Не може да е от техниката — каза Барксдейл. — Не може да има такъв срив, не и с резервните системи. — Той погледна към Сара. — Още един бъг.

— Не можем ли да проследим значката му? — попита тя.

— Вече опитахме — отвърна Алоко. — Сигурно е универсална. Ралф, продължавай да търсиш. Съобщи ми, ако го намериш.

Алоко се извърна от монитора.

— Какво ще правим сега?

— Ще чакаме — отвърна Барксдейл.

Сара погледна часовника си.

Беше един и двайсет и пет.

Лабораторията по роботика на Тереза Бонифацио беше най-разхвърляното работно място, което Уорн беше виждал, откакто беше напуснал студентското общежитие на Технологическия институт в Мичиган. Тук, в Утопия, където всичко се градеше на основата на реда и точността, това изглеждаше почти като революция — като декларация за независимост. Дебели технически наръчници лежаха разтворени, с намачкани страници и счупени гърбове. Подобен на скелет робот стоеше в единия ъгъл с вдигната ръка като Статуята на свободата, облечен в зелено-бели ивици от компютърни разпечатки. Някъде отзад се чуваше „Парадайз сити“. За разлика от останалата част на Подземието, в която не се усещаше никаква миризма, тук имаше лек аромат — странен, като от риба. Уорн неволно сбърчи нос, докато се оглеждаше. В кабинета на Тереза липсваха обичайните лъскави снимки на атракциите в Утопия, както и мотивиращи лозунги в рамки. Вместо това по стените висяха ярки плакати на „Гънс енд Роузес“. На единия имаше автограф „Мир, Любов, Слаш“, написан с червен маркер. Пощенска картичка с надпис „Плажът Борокай, Филипините“ беше прикрепена от вътрешната страна на вратата. До нея някой беше залепил написан на ръка откъс:

Когато една работа не може да бъде поделена поради ограничаващи условия, полагането на повече усилия няма да има ефект върху срочното й изпълнение. Едно дете се износва девет месеца, независимо колко жени се грижат за него.

Тереза седеше в отсрещния ъгъл, почти невидима зад купчините професионални списания и стари броеве на „Дайджест на развлекателната индустрия“. Запояваше нещо и между ръцете й се издигаше тънка струйка дим. Когато видя Уорн, тя остави поялника встрани, вдигна защитните очила на челото си и заобиколи купчините.

— Андрю, толкова се радвам, че си тук — каза тя с дълбокия си мелодичен глас, широко усмихната. — Не мога да повярвам, че след толкова много време си… Господи!

Андрю проследи погледа й. Джорджия току-що беше влязла в помещението, следвана по петите от Уингнът. Роботът моментално спря и сензорите му започнаха да изследват обстановката, сякаш не можеше да възприеме всички обкръжаващи го препятствия.

— Не се тревожи — каза Джорджия. — Това е просто Уингнът.

— Разбира се. — Тереза огледа за миг тумбестия робот, после отново насочи очи към Уорн и се засмя с богатия присмехулен контраалт, който толкова често беше слушал по телефона. — Знаеш ли, ти си нещо като легенда в Информационни технологии. Никой никога не те е виждал. Единствените хора, разговаряли с теб по телефона, бяхме аз и Барксдейл. Дори се шегуваха, че всъщност не съществуваш, а си просто измислица на Найтингейл. Когато стана ясно, че пристигаш тази сутрин, двама души дойдоха да ме попитат вярно ли е.

— Хайде де!

Уорн погледна към Джорджия, която стоеше до вратата и оглеждаше с любопитство бъркотията. Докато тя беше тук, той не можеше да каже на Тереза какво мисли за всичко това. Още не. Проклет да е, ако се поддаде на това ласкателство.

Тук миризмата беше по-силна и Джорджия сбърчи нос.

— Това е багунг — каза Тереза, като се обърна към нея и отново се разсмя.

— Бага… какво?

— Пастет от скариди. Той мирише. Много е вкусен със зелено манго, но никой не го понася, освен мен. — Дяволитата усмивка се разшири. — Затова обикновено обядвам тук, а не в кафенето.

Уорн си помисли за картичката с плажа. После се разрови в паметта си.

— Мирише мавахо — каза той. — Нали? А на вкус е масарап.

Тереза го погледна.

— Говориш тагалог 6?

— Знам около пет думи. Някога имах помощник филипинец.

— Да. Тези дни сме превзели залите на науката. — После тя отново се обърна към Джорджия, която беше неспокойна и очевидно бързаше да се върне в парка. — Имам нещо интересно за теб. Новият геймбой. „Археоптерикс: идеално издание“.

— Играла съм го — каза Джорджия.

— Не, този не си. — Тереза отвори едно чекмедже и порови вътре. Когато се обърна, държеше джобна видеоигра. Но тя не приличаше на онези, които Уорн беше виждал: пластмасовият капак беше свален и половин дузина „крокодилчета“ бяха прикрепени към електронните му механизми. Цветни жици висяха навън като опашки.