Линкольн Чайлд - Утопияленд

Той погледна часовника си.

— Започва точно в един и трийсет. Приятно гледане.

И без да каже нито дума повече, излезе.

Фред Барксдейл изви волана на електромобила, за да избегне един пешеходец.

— Смяташ ли, че е откачил? — попита той. — Като онзи миналата седмица, който смяташе, че е Авраам, а Утопия е Содом? — Движеха се с петнадесет километра в час — два пъти по-голяма от позволената в коридорите на Подземието скорост.

Сара поклати глава.

— Не ми прозвуча като обичайните шеги за бомба по телефона. Беше твърде учтив. И някак твърде загрижен… — Тя рязко разтърси глава, сякаш за да проясни мислите си. — Потърси ме. Знаеше точно какво иска. А после и това. — Тя потупа джоба на сакото си.

Завиха зад ъгъла и колелата на колата изскърцаха върху голия цимент. Сара погледна Барксдейл. Красивото му лице имаше решително изражение, русите му вежди бяха сбърчени.

Той се обърна и срещна погледа й.

— Добре ли си, любов моя?

Сара кимна.

— Да.

Спряха рязко пред двойна врата без табела. Барксдейл паркира колата диагонално на половината коридор, отиде до вратата и сложи пропуска си в скенера. Когато ключалката щракна, той отвори вратата и отстъпи, за да пропусне Сара.

Центърът за наблюдение, известен на персонала на Утопия като Кошера, беше голямо кръгло помещение, претъпкано с монитори от пода до тавана. Тук информацията от главните охранителни камери на парка се събираше в една командна станция. Не всички видеовръзки в Утопия стигаха дотук: инфрачервените камери, монтирани из обиколките и атракциите, бяха затворени системи, а Небесните очи в четирите казина на Утопия се контролираха от специални пунктове. Но в Кошера можеха да бъдат наблюдавани изображенията на повече от шест хиляди места в парка — от ресторанти до гишета с опашки, от цеха за ремонти до въздушните влакчета.

Когато влезе, Сара си помисли — както при всичките си редки посещения тук — че прякорът на центъра е много подходящ. Стотиците монитори, които я заобикаляха от всички страни, стъклените лица, които гледаха към нея под болезнено еднакви ъгли, изумително наподобяваха вътрешността на огромен кошер.

Не беше уплашена, или поне не много. През изминалите месеци бяха преживели много фалшиви тревоги, бяха получавали множество заплашителни телефонни обаждания и имейли и нищо не се случваше. Но никой от шегаджиите или откачалките не се беше представил. Никой от тях не й беше оставял радиостанция. И никой от тях не беше носил скрит пистолет. Затова тя се обади на Боб Алоко, шефа на охраната, и му нареди да пази тайна. Просто за всеки случай.

В Кошера въздухът беше студен и сух, с лекия, почти сладникав аромат на чистота. Десетина охранители седяха на мониторните станции, които обграждаха стаята, гледаха екраните или говореха по микрофони. Алоко стоеше до най-близкия от тях и пръстите му нетърпеливо почукваха по черната настилка на масата. Той се обърна, когато влязоха, после се намръщи и им даде знак да го последват.

На отсрещната стена между две колони монитори имаше врата от тъмно стъкло. Алоко я отключи с пропуска си и влезе вътре, после затвори след тях.

Стаята беше малка и тъмна. В нея имаше няколко големи монитора, три телефона, компютърна станция и два стола. Когато ключалката щракна, се включи вентилатор, който издаваше нисък скърцащ звук, за да са сигурни, че няма да ги чуят навън.

Алоко се обърна към тях.

— Смяташ ли, че е сериозно? — попита той.

— Боя се, че трябва да го приемем сериозно, независимо дали е така — обади се Барксдейл.

— Ще разберем в един и половина — тихо каза Сара.

Очите на Алоко се стрелнаха към нея.

— Как така?

— Каза, че ще направи демонстрация, за да разберем, че не е блъф.

— И не ти ли даде поне някаква представа какво иска?

Сара извади радиостанцията от джоба си.

— Каза, че ще се свързваме по това.

Алоко я взе и я завъртя в ръцете си.

— Е, какъвто и да е този тип, очевидно има пари. Вижте това — военна радиостанция с кодирани честоти. Басирам се, че има сигнален дифузер. Няма начин да открием местоположението му. Заплаши ли те?

— Намекна, че ако не правим точно онова, което иска, ще загинат хора.

— Звучи ми точно като заплаха — каза Барксдейл.

— Каза ми също да не се свързвам с полицията и да не евакуирам парка. Да продължим да работим както обикновено. Иначе…

Докато обмисляха чутото, настъпи кратко мълчание.

— И тогава той ми каза още нещо. Че не бил сам. И че са имали достатъчно време да се подготвят.