Линкольн Чайлд - Утопияленд

На централния монитор силуети минаваха покрай кабинета на Сара като сиви петна. Изведнъж една сянка подскочи към вратата й.

— Спри — каза Алоко. — Върни сто кадъра.

На екрана замръзна образът на Фред Барксдейл, който влизаше в кабинета на Сара.

— Това е по-късно — обади се тя. — Фред влезе може би две минути след като Джон Доу си тръгна.

— Назад с петдесет в секунда — каза Алоко.

Отново размазани фигури, този път затичаха назад като в пантомима. После една от тях влезе заднишком в кабинета й, обърна се и изчезна.

— Спри — повтори Алоко. — Напред с десет кадъра в секунда.

На монитора в забавен кадър се появи Джон Доу. Той огледа коридора, приглади с една ръка сакото си, после се дръпна от вратата и изчезна от окото на камерата.

— Това ли е кучият син? — попита Алоко.

Сара кимна. Когато го видя отново — малката брадичка, непринудената усмивка — я обзе див гняв, примесен с някакво друго чувство, което не можеше да определи. Бузата й гореше там, където ръката му я беше докоснала.

— Назад със сто и спри.

Джон Доу стоеше неподвижно в рамката на вратата.

— Увеличи лицето десет пъти.

Сега лицето изпълни екрана, нашарено от сенките, които хвърляше лампата на тавана. Сара забеляза, че лявото му око изглежда по-тъмносиво от дясното.

— Можеш ли да го изчистиш? — попита Барксдейл. — Изясни го!

— Да — каза Пекъм, — но ще ми отнеме малко време.

— Тогава ще почака. Да разберем къде е отишъл. — Алоко се взря в списъка в края на командния екран. — Пусни Б-2027. Синхронизирай времето.

Централният монитор за миг потъмня. После се появи друг изглед на коридора, две врати след кабинета на Сара.

— Напред с тридесет — промърмори Алоко.

Секунда коридорът беше празен. След това мина жена с кринолин от викторианската епоха. Миг по-късно я последва Джон Доу. Той премина уверено и небрежно от единия до другия край на екрана.

— Б-2051 — каза Алоко. — Същото време.

Сега се появиха два пресичащи се коридора. Появи се жената в кринолина и зави наляво към стълбището. Кола от поддръжката мина напряко пред камерата. После се появи Джон Доу, спря за да види не идва ли някой отсреща, и зави наляво след жената.

— Отива към ниво А, може би в Газените фенери — каза Алоко и погледна отново към списъка. — Дай А-1904.

— Помни — обади се Сара. — Не искам пълно издирване. Още не. Нека просто видим къде отива, ако наистина е планирал нещо за един и половина.

Коридорът на ниво А, който се появи сега на монитора, беше по-широк, по-силно осветен и по-оживен. Групи служители минаваха под камерата. Разговаряйки, те влизаха и излизаха от обяд в кафенето на ниво А. Премина жената с кринолина. Очевидно беше видяла приятеля си и сега двамата вървяха ръка за ръка доста по-бавно.

— Тц-тц! — каза Алоко. — ППЧ. Трябва да ги предупредим.

Публичната проява на чувства между членове на персонала, макар да не беше изрично забранена, не се поощряваше.

Джон Доу се появи на монитора. Тръгна напред, после спря насред движението. Хората минаваха покрай него, без да го забелязват.

— Какво прави, по дяволите? — възкликна Алоко.

Внезапно Джон Доу погледна точно към камерата. Усмихна се и вдигна ръце, сякаш за да оправи възела на вратовръзката си.

— Ама че наглост! — промърмори Барксдейл. — Злодей усмихнат, проклет злодей.

Внезапно картината се разтърси силно и мониторът посивя от смущения.

— Какво е това? — изкрещя Алоко.

Пръстите на Пекъм летяха по клавиатурата.

— Не знам. Таймкодът си тече. Сигурно е бъг в софтуера.

След няколко секунди образът се възстанови. Тълпите хора продължаваха спокойно да минават под камерата, но Джон Доу беше изчезнал.

— Дай А-1905 — каза Алоко, след като погледна списъка. — Същото време.

Последва същата буря от смущения, която се беше появила на предишния филм. След миг и тя се изчисти.

— А-1906. Хайде, по-бързо.

Отново нямаше картина.

— Исусе! — промърмори Алоко.

Отиде до вратата и я отвори.

— Слушайте — обърна се той към всички в Кошера, — имало ли е проблем с дигиталните записи преди пет-десет минути?

Служителите от охраната се обърнаха към него. Един от тях кимна.

— Да, изгубихме сигнала за около десет секунди.

— Какво? В цялата мрежа?

— Не, сър, само в част от ниво А и на площад Сохо в Газените фенери.

Алоко затвори вратата и се върна при Пекъм.

— Да проследим възможните маршрути. Дай А-1940. Синхронизирай с десет секунди по-късно.

Няколко минути проверяваха безрезултатно записите от различни камери. Най-накрая Алоко въздъхна и разпери ръце.