Линкольн Чайлд - Утопияленд

— Благодаря! — отвърна Уорн и пристегна локатора за китката си.

— Заминавам утре рано сутринта. Ако не се видим днес следобед, успех. Надявам се, че всичко ще се оправи.

Уорн се усмихна ледено.

— Фред ще ти помогне с всичко каквото може. Помни, нищо не е вечно. Ако имаме късмет, ще оправиш проблема и ще поискаме от Ню Йорк да я включим отново. — Тя се обърна. — Довиждане, Джорджия. Радвам се, че се видяхме отново. Приятно прекарване!

— Благодаря! — каза Джорджия и стана.

Уорн кимна на Сара, после побутна Джорджия през вратата. В коридора чакаше жената с белия блейзър заедно с висок слаб мъж с ниско подстригана брада. За миг погледите им се срещнаха и той се усмихна на Уорн.

Зад него се чу пронизителен вой като от клаксон и когато се обърна, Андрю видя Уингнът да се носи напред-назад по килима с резки движения, а сензорите му трескаво се въртяха във всички посоки.

— Е, какво чакаш? — попита Уорн. — Да вървим.

Докато вървяха по коридора — мъж, момиче и тромав робот, който се клатушкаше нестабилно — един минувач се притисна до стената, за да им направи път.

Макар че Уорн беше изчезнал зад ъгъла, Сара остана за миг, загледана в мястото, където стоеше преди малко. Опасенията, които я бяха обзели по време на съвещанието, не се бяха разсеяли. Всъщност това не бяха толкова опасения, колкото усещане за нещо недовършено. Никога не беше обичала продължителните самоанализи, предпочиташе действията пред самовглъбяването. Но знаеше, че това усещане е свързано с посещението на Андрю Уорн. Разбира се, идеята беше на Чък Емъри.

— Бързо го извикай — беше й казал шефът от Ню Йорк. — Искам Метанет да бъде изключена, преди да стане нещо по-лошо. Но не му казвай нито дума, докато не дойде на място. Не можем да позволим това да се разчуе. Кажи му каквото трябва, но в парка.

Разбира се, фактът, че трябва да излъже, никак не й беше харесал. Имаше и друго — беше се чувствала спокойна, че ще бъде в Сан Франциско през по-голямата част от посещението на Уорн. А това беше признак на слабост — нещо, което тя презираше. Защо се тревожеше? Никога не се беше страхувала от нечие неодобрение, включително това на Уорн. Може би изпитваше съчувствие към него — предстояха му тежки дни. Щеше да бъде трудно дори ако човек гледаше отстрани, да не говорим — ако ги преживяваше.

Всички тези мисли прелетяха през ума й. После тя се обърна към мъжа, който чакаше навън.

— Съжалявам. Моля, заповядайте.

Той влезе в кабинета, широко усмихнат.

— Не си спомням да съм искала да говоря с вас — каза Сара, сядайки зад бюрото си.

Мъжът кимна и грациозно скръсти ръце пред гърдите си. Тя бегло забеляза, че лененото му сако беше безупречно скроено и очевидно скъпо. В този мъж имаше нещо необичайно, но Сара все още не можеше да разбере какво.

— Нямате проблеми с паметта, госпожице Боутрайт — каза той. — Не сте искала да ме видите. Боя се, че се наложи да си послужа с тази дребна измама.

Той се приближи и едва сега Сара разбра какво я притесняваше. Очите му бяха различни на цвят. Лявото беше лешниково, дясното — яркосиньо.

Тя не се уплаши. Това се случваше често. Някои от почитателите на Утопия бяха прекалено пламенни. Те посещаваха парка по десетина пъти годишно, обличаха се в официалното облекло на Ерик Найтингейл, постоянно кандидатстваха за работа в парка, дори за най-ниски длъжности, само и само за да влязат зад кулисите. От време на време успяваха да се промъкнат зад световете и трябваше да ги придружат навън — любезно, но твърдо. Наистина никой от тях досега не беше я търсил по име. Но въпреки необичайните си очи този мъж не изглеждаше нито луд, нито опасен. Лицето му беше красиво, с гордо изражение, усмивката — пряма и искрена. Излъчваше спокойна увереност. За миг Сара си спомни за Фред Барксдейл.

— Мога ли да попитам как се казвате?

— Разбира се, Сара… Мога ли да ви наричам Сара? — Гласът му беше нисък и мелодичен, с лек акцент, може би австралийски. — Първите имена са много важни при установяването на взаимно доверие. Моето име е господин Доу, Сара. Но можете да ме наричате Джон.

Настъпи кратка тишина.

— Разбирам. — Сара се обърна към компютъра си и натисна няколко клавиша. — Тук няма записан външен специалист на име… Джон Доу 4за днес.

— Отново сте права. Още една малка измама. Неприятно е, съжалявам. Жасминов чай ли пиете? Ухае прекрасно.

Господин Доу все още й се усмихваше непринудено. После направи нещо много странно. Пристъпи напред, приседна на ръба на бюрото й, вдигна чашата и чинийката и отпи глътка. После одобрително затвори очи.