Линкольн Чайлд - Утопияленд

— Няма нищо. Това са просто вицепрезидентите на Транспорт и идеи. Пак има проблеми с илюзиите за Атлантида. Работа, както обикновено. — Зелените очи на Сара минаха от Уорн върху Джорджия и обратно. — Закъснявате за срещата с Тери. Изгубихте ли се?

— Да — каза Уорн.

— Не — едновременно с него произнесе Джорджия.

— Всъщност не сте много далеч. Лабораторията на Тери е зад ъгъла. — Сара отново погледна към Джорджия и се поколеба. — Защо не влезете за малко?

Кабинетът беше голям, добре обзаведен и необичайно студен дори за Подземието на Утопия. След ярко осветените коридори изглеждаше мрачен, почти тъмен. На бюрото на Сара имаше само няколко папки, компютърен терминал и огромна чаша за чай. Както обикновено, всичко си беше на мястото. Дори снимките на стената — на Ерик Найтингейл, прегърнал Сара, и на двадесетметровата лодка „Суоп“, чийто екипаж финансираше за състезания — бяха изравнени като по конец.

— Много е хубаво — каза Уорн кимайки. — Явно добре се справяш. Аз сигурно ще трябва да искам назаем ключа от тоалетната за персонала.

— Утопия се отнесе добре с мен.

— Разбирам.

Настъпи неловко мълчание, изпълнено с неизречени думи. Уорн се чудеше малко разсеяно дали трябва да се извини за сутрешното си избухване. Но още щом си го помисли, разбра, че независимо дали е бил прав, или не, последното нещо, което беше в състояние да направи сега, беше да се извини.

— Чух за Засечка — каза Сара. — Радвам се, че не сте пострадали.

— Ако го наричаш така — каза Уорн, потривайки китката си.

— Ще накарам да изпратят логическия блок в лабораторията на Тери за анализ. — Не беше нужно да казва нищо повече, намекът беше ясен.

Уорн погледна към Джорджия. Тя беше седнала на заседателната маса и прелистваше някакво списание, наречено „Портрети от Утопия“.

— Сара — каза той, като сниши глас и се доближи малко, — Метанет не е виновна за това. Невъзможно е. Ти беше в Карнеги-Мелън по време на разработването й, знаеш на какво е способна. Да препрограмира роботи не е част от обичайното й поведение.

— Как можеш да кажеш на какво точно е способна? Това е самообучаваща се експертна система. Ти я проектира да се усъвършенства, както и да обучава роботите, така че свиквай.

— Ти се държиш сякаш това е някакъв краден софтуер. Ако не се беше доказала, компанията нямаше да позволи да се инсталира. Работи шест месеца преди монтажа без всякакви проблеми. Така ли беше?

— А сега е работила шест месеца в среда, която постоянно се променя. Може би се е самомодифицирала по начин, който не сме подготвени да наблюдаваме. Или поне това е теорията на Фред Барксдейл. А той би трябвало да знае.

— Но… — Уорн с мъка се сдържа. Нямаше смисъл да спори, щеше да остави това за срещата с Тереза Бонифацио. Той въздъхна и поклати глава. — Сериозна ли е връзката ви, или е просто пролетен импулс?

Сара рязко го погледна, но Уорн се усмихваше.

— Толкова ли е явно? — попита тя след малко.

— Свети като неонов надпис.

Тя сухо се усмихна.

— Фред е мил човек.

— Не знаех, че харесваш такива мъже. Имам предвид, английски аристократи. Изглежда толкова… Не знам. Представям си го в ловния клуб да пие джин с тоник и да чете изгладени броеве на „Таймс“.

— Той е най-изисканият мъж, когото съм срещала. Мисля, че твърде дълго излизах с учени. Без да се обиждаш.

— Не се обиждам. — Но Уорн усети как усмивката му леко се смръзна.

Видя, че Сара гледа покрай него, и се обърна. Джорджия беше оставила списанието и неодобрително наблюдаваше разговора им.

Сара отстъпи небрежно назад.

— Джорджия, имам нещо за теб. — Тя мина зад огромното си бюро и коленичи. Чу се звук от превъртане на ключ, после тихо бръмчене като от перки, които се завъртат. Сара се отдръпна.

— Излез — каза тя с нежен глас.

За миг на Уорн му се стори, че самото бюро помръдна. После иззад него се появи нещо — тумбесто и грозно, подобно на изправено бирено буре, покачено на големи валчести колела. То спря и бързо започна да върти главата си. Изглежда ги видя, защото издаде странен тих звук, нещо между лай и оригване, и рязко тръгна напред.

Джорджия скочи от стола и разтвори ръце.

— Уингнът! — извика тя. — Ела тук, момче!

Уорн наблюдаваше как тромавият робот нетърпеливо се спусна към Джорджия. Не успя да спре навреме и я събори на земята.

Беше забравил колко много стереокамерите на главата му приличаха на очи и колко точно въртящият механизъм в основата му имитира резките припрени движения на глуповато едро кученце. Беше създал Уингнът като демонстрация, с която да докаже теориите си за проектиране на роботи с умения да се придвижват в непозната среда и да избягват препятствията. Уорн беше голям привърженик на етологията — използване на поведението на животните като модел от напористите създатели на изкуствен интелект — и Уингнът беше се превърнал в идеален пример. Това беше един от най-ранните прототипи, които беше създал, за да приложи теориите си за самообучаващите се машини. Пък и изглеждаше идеален любимец за Джорджия, която беше алергична към кучета. Но когато интересът й намаля, Уингнът беше върнат в института, където се превърна в атрактивен експонат. Той имаше два съвместно действащи процесора, огромно количество памет и доста скъп — макар и поостарял — хардуер. По времето, когато Уорн го беше създал, петдесетте хиляди реда от програмата му включваха елементарни операции като вдигане, молене, откриване на нежелани посетители и куп други кучешки действия. Но или на Уингнът софтуерът му идваше в повече, или някой от студентите на Уорн си беше направил шега, защото роботът се държеше непредсказуемо, което никога не се беше случвало с останалите му творения. Или поне до тази сутрин.