Линкольн Чайлд - Утопияленд

— Заповядай, Кемо Сабе — каза той и постави сладоледа пред Уорн. Той зачака. Сега роботът щеше да поиска пропуска му, за да пусне сметка до счетоводителя.

Но Засечка не го направи. Вместо това той завъртя сензорите си първо наляво, после надясно и с тихо бръмчене започна да се люлее напред-назад. Движенията му изглеждаха странно колебливи и несигурни.

Джорджия вдигна поглед от шейка си, отмести слушалката от едното си ухо и каза въпросително:

— Татко?

С внезапно рязко движение Засечка се спусна към Уорн. Кутията с електронната памет се блъсна в тезгяха и събори чашите и контейнерите за сламки. Шепот на изненада се понесе сред клиентите. Роботът бързо се оттегли, блъсна се силно в бара отзад, после отново се изстреля напред, въртейки сензорите си.

— Джорджия! — извика Уорн. — Дръпни се!

Роботът отново се блъсна в тезгяха. Чуха се охкания и писъци, когато клиентите, изпопадали от столовете си, се опитваха да се отдалечат от робота. Но Засечка отново се беше блъснал с трясък в бара отзад. Дузина бутилки с оцветен сироп се пръснаха на пода. Двигателят изви, когато роботът отново се втурна напред.

Уорн скочи от стола и се вторачи в Засечка с шок и изненада. Никога досега не беше виждал робота да се държи така. Всъщност не можеше да се държи така, нали той самият го беше програмирал! Какво става, по дяволите? Сякаш роботът се опитваше да излезе от сладкарницата на булеварда. Но командите за движение бяха елементарни; ако това станеше, с тази скорост и големина той щеше да смачка всичко по пътя си.

Роботът с трясък се блъсна в тезгяха. Дългият прозрачен плот отгоре потрепери и се смачка от удара, останалите чаши и купички се пръснаха в трескаво стакато по пода. Засечка отново се засили и се устреми напред като разгневен бик в клетка.

Зад Уорн се чуха тревожни писъци и предупредителни викове. Той погледна надясно — Джорджия стоеше малко по-назад и гледаше с широко отворени очи. Мислеше бързо. Можеше да направи само едно — да се опита да стигне до бутона за ръчно изключване, скрит на гърба на централното тяло, и да дезактивира робота.

Уорн внимателно пристъпи напред.

— Засечка — каза той с висок ясен глас, надявайки се да привлече вниманието му и да прекрати това странно поведение. После вдигна лявата си ръка и разпери пръсти демонстративно, а дясната тайно насочи ниско към бутона.

При звука на гласа му Засечка насочи сензорите си към него.

— Кемо Сабе — изскърца той.

И тогава една от щипките се изстреля напред и стисна дясната му ръка.

Уорн изпищя от болка, прикован в желязна хватка. Роботът го дръпна към себе си и Уорн се прехвърли над тезгяха между кутиите със сладолед след робота, за да предпази китката си от счупване.

— Татко! — Джорджия се хвърли напред и понечи да го издърпа.

— Не, Джорджия! — извика Уорн и протегна лявата си ръка към централния корпус на робота.

Пръстите му се хлъзгаха по гладкия метал. Засечка се отдръпна назад, повлече го със себе си, механизмите му виеха от напрежение. Вторият чифт щипци на робота рязко се протегна напред към врата на Уорн точно когато търсещите му пръсти откриха малката издатинка на бутона за изключване.

Засечка замръзна. От платформата му хвърчаха искри. Сензорите му увиснаха. Воят на моторите затихна. Щипците се разтвориха и освободиха китката на Уорн. Той тежко падна на пода, после бавно се надигна измежду кутиите със сладолед, разтърквайки изтръпналата си ръка. Джорджия отново се хвърли към него и те заедно се отдръпнаха от пушещия изключен робот.

Наоколо се беше събрала тълпа, която наблюдаваше битката от безопасно разстояние. Уорн дишаше тежко, омазан в шоколадов и ванилов сладолед, и все още разтриваше китката си. Джорджия стоеше до него, онемяла от изненада.

Известно време всички мълчаха. После се чу ниско одобрително подсвирване.

— Страхотно представление! — каза някой. — За малко да се хвана, че това се случва наистина.

— Невероятно реалистично! — подвикна друг.

И тогава заръкопляскаха — първо един, а после постепенно въздухът заехтя от аплодисменти.

Докато слънцето се изкачваше по небето на Невада, всички цветове от пейзажа под него избледняваха. Червените, жълти, кафяви и пурпурни пясъчници на каньоните изсветляха, а после побеляха. Пустинните растения оклюмаха, когато сенките изчезнаха.

На върха на скалистата стена, която ограждаше Утопия като ръб на купа, слънцето огряваше лунен пейзаж от дупки и зъбери. Платото представляваше странна гледка с тихите си пусти дерета, осеяни с редки смрикови храсти и борове. Самото небе приличаше на бледосин купол — празно, сякаш очакваше някой самотен самолет да остави бяла следа на десет хиляди метра височина.