Линкольн Чайлд - Утопияленд

— Воден бик, Воден бик — чу се глас. — Тук е Първи фактор. Как е положението?

Мъжът вдигна радиостанцията до устните си.

— Все още чисто.

— Статус?

— Готов за танци.

— Много добре. Следи тази честота, ще държим връзка. Край.

Радиостанцията замлъкна и мъжът отново я върна на колана си. Погледна часовника си — беше точно един часът. После се обърна към М-82 и я провери като снайпера. Със задоволство прекара ръка по тактическия оптически мерник. Беше стационарен — на подвижните не можеше да се разчита — и проверен. Погледна към огромния купол, който се издигаше зад гърба му и отгоре, и погледът му падна на мъничка черна точица, която пълзеше по него. Той опря приклада до бузата си и погледна през мерника. Сега видя, че черната точка е мъж с бяла униформа на техник от поддръжката, който бавно пълзеше през плетеницата от метални пръчки и проверяваше за счупени стъпала. Заемаше две деления от далекомерната система и се намираше приблизително на триста метра.

Пръстът на мъжа погали спусъка.

— Много внимавай — прошепна той. — Не бих искал да паднеш.

После внимателно и с обич прибра пушката обратно в сака.

След като почистиха и изгладиха костюма му, а той уведоми охраната за случилото се, Андрю Уорн стоеше в един коридор на ниво Б и объркано търкаше брадичката си. Като дете често сънуваше един и същи сън след тежък ден — върви по училищния коридор към кабинета на директора и минава покрай стаите, но не може да се доближи до заплашителната врата в края на коридора. Имаше чувството, че в момента преживява съня си наяве.

До него Джорджия неспокойно се размърда.

— Изгуби ли се?

— Не.

— Аз пък мисля, че си се изгубил.

— Само аз ли? Казах ти да следиш диаграмите на стената, помниш ли?

Те отстъпиха встрани, за да пропуснат електрическа количка. Уорн отново погледна нагоре и надолу по пресечката. Бяха ли минали вече оттук? Разположението му се струваше познато, но с постоянно сменящия се поток от персонал и актьори, които вървяха насам-натам, му беше трудно да се ориентира.

Пък и беше уморен. Китката все още го болеше, там където го беше стиснал роботът. Несъзнателно я разтри.

Джорджия го погледна.

— Добре ли си, татко?

— Просто малко съм уморен. Съжалявам, сигурно много си се уплашила.

Тя поклати глава.

— Не се страхувах.

Това изненада Уорн.

— Така ли? Аз пък се уплаших.

— Стига, татко. — Тя го погледна, сякаш не вярваше, че може да е толкова глупав. — Нали ти го направи? Той не би могъл да причини зло. Сам би се спрял.

Уорн поклати глава. Джорджия не беше присъствала на срещата и не беше чула онова, което беше чул той. Ако не задава въпроси, толкова по-добре. Но той със сигурност имаше въпроси към Тереза Бонифацио — ако все пак откриеха кабинета й.

Съзря табела, която не си спомняше да е видял преди. „Нови технологии“. Е, това беше вече нещо. Хвърли отново поглед през рамо, за да се увери, че някоя кола няма да ги сгази, после поведе Джорджия към табелата.

След още една минута неясно как беше успял отново да се загуби. Тази част на ниво Б изглеждаше предназначена за висшия персонал — имаше дебели килими и бетонните стени бяха смекчени с тапети. Точно когато се канеше да се откаже и да се върне обратно, съзря позната фигура отпред и рязко спря.

Сара Боутрайт стоеше на вратата на един кабинет с гръб към тях и оживено разговаряше с двама мъже в тъмни костюми. Те я слушаха внимателно и кимаха. Правата й медночервена коса леко се развяваше, когато тя махаше с ръце.

Когато я видя така, у него внезапно се пробуди споменът за първата сутрин, когато бяха станали заедно от едно и също легло. Преди да тръгне за работа, Сара беше застанала за няколко минути пред огледалото, оглеждайки се от всички страни. Отначало Уорн помисли, че това е просто суета. Но после разбра, че тя проверява дали всичко е наред, дали не е пропуснала нещо. Сара обичаше във всичко да има ред. Но щом започнеше да работи, така се вглъбяваше, че не обръщаше внимание на подробности като външния си вид. Затова правеше този предварителен оглед. Уорн едва не се разсмя, но осъзна, че от гледна точка на Сара това беше очевидно най-логичното разрешение на проблема.

Тя се обърна и ги видя. Усмихна се леко, махна им да се приближат, после отново се обърна и каза няколко последни думи на чакащите мъже. Те отново кимнаха и се отдалечиха.

— Не исках да те прекъсвам — каза Уорн, когато стигнаха до нея.