Линкольн Чайлд - Утопияленд

И тя излезе от залата, оставяйки вратата отворена.

Калисто беше свят от бъдещето, оживен космодрум в геосинхронна орбита — както се обясняваше на посетителите — на шестдесет мили над шестата луна на Юпитер. На Андрю Уорн му беше трудно да не вярва в това. След кратък полет със совалка в непрогледния мрак той беше влязъл през входа заедно с Джорджия, отново се озова сред шумна тълпа и отново застина от изумление. Пред тях се издигаше процъфтяващ център на забавления и търговия, излязъл сякаш от двадесет и четвърти век. Странни извънземни и актьори във футуристични униформи се разхождаха между щракащите с фотоапарати туристи. Рубинени и светлосини лазери пронизваха мрака над главите им. Навсякъде имаше невероятно убедителни холографски изображения — сочеха пътя към обиколките и атракциите, надвисваха като футуристични табели над входовете на ресторантите и залите за почивка.

Както навсякъде, куполът на Утопия се извисяваше над тях. Но тук той не беше ясносин, какъвто го беше видял в Нексус или Дървените тротоари. Вместо това към тях надничаше непрогледният мрак на безкрайния космос, обсипан с безброй звезди. Докато гледаше, Уорн забеляза, че облаците над повърхността се движеха и се вихреха в страховити бури.

— Грандиозно! — възкликна Джорджия, докато се оглеждаше. — Точно като в рекламата. Но защо сме тук? Още не сме свършили с Дървените тротоари.

— По-късно ще имаме достатъчно време за това — каза Уорн. — Но сега искам да ти покажа нещо.

Той погледна часовника си. С Тереза се бяха уговорили да се видят в един — това им даваше малко повече от час. Опитваше се да не издава настроението си, но Джорджия обикновено го усещаше с лекота. Слава богу, не го беше попитала нищо за срещата.

Той се консултира набързо с картата, после побутна дъщеря си към потока от бърборещи туристи. Вълнението и енергията сякаш се засилиха, студеният стерилен въздух беше изпълнен с почти осезаемо чувство на ликуване. Калисто беше единственият свят, където можеха да се срещнат героите на популярния анимационен сериал „Страх от дишане“ на Найтингейл. Тук се намираха и две от най-вълнуващите атракции в парка — „Хоризонтът на събитията“ и „Полет към Луната“. В резултат навсякъде беше пълно с деца — те тичаха към холограмите в естествен ръст на Ерик Найтингейл и костюмираните актьори, влачеха родителите си към любимите си атракции и молеха за пари, за да си купят сувенирни фигурки.

Но карнавалната атмосфера и екзотичното обкръжение не успяваха да развеселят Уорн. Да изключим Метанет. А само преди два часа се мотаеше из Дървените тротоари като пълен идиот, чудейки се какви нови функции иска да добави към мрежата на роботите! Той горчиво поклати глава.

— Какво има, татко? — веднага попита Джорджия.

— Нищо. Просто това място е… Толкова атракции и магазини! Много е комерсиално. Найтингейл би се обърнал в гроба.

— Татко, ти изобщо не разбираш. Страхотно е. Виж това. — Тя посочи към една от предлаганите атракции — разпръснати ракети за деца, които обикаляха на блестящи метални крака. Краката ту се появяваха, ту изчезваха и изглеждаше, че ракетите летят във въздуха. — Дори забавленията за деца са супер.

Уорн кимна. Но всичко това беше далеч от идеята, която Найтингейл беше описвал, седнал на кухненската им маса с недокосната чаша кафе, през нощта, когато се бяха срещнали за пръв път. Помнеше как очите на илюзиониста блестяха от почти маниакална енергия; как беше скачал от стола, за да се разхожда възбудено напред-назад докато говореше, как ръцете му не спираха да се движат, докато нахвърляше идеята си за виртуалната среда. Беше обиколил света, посещавайки увеселителни паркове, замъци, храмове, средновековни села. Искаше да създаде виртуални светове, завършени до най-малка подробност; светове от миналото и от бъдещето, където посетителите ще научават по нещо. Светове, които разчитаха на атмосферата, а не на атракциите, за да доставят удоволствие на посетителите. Тематична система — така я беше нарекъл Найтингейл — която да използва последните постижения в електронната медия, холограмите, роботиката, за да се превърне в истинско вълшебство. И беше помолил Уорн да проектира базисната структура за роботите.

Дори без енергията и чара на Найтингейл идеята беше много привлекателна. Тя идеално се вписваше в собствените оспорвани теории на Уорн за изкуствения интелект и самообучението на машините. Затова той беше развил идеята за метамрежа или Метанет, която щеше да свърже всички роботи от парка с централен процесор. Процесорът щеше да изучава дейността на роботите, да прави подобрения и да ги предава обратно към роботите ежедневно по мрежата. Това беше идеалният начин да демонстрира теориите си за самообучението на машините. Но щеше да бъде само начало на огромна мрежа от роботи и изкуствен интелект, която постепенно щеше да обхване цялостната дейност на парка.