Линкольн Чайлд - Утопияленд

Внезапно към шока, смайването и унижението, които го бяха обзели, рязко се прибави бясна ревност. Разбира се, не можеше да обвинява Сара — да си падне по някого като Барксдейл беше напълно естествено. Той беше очарователен по онзи британски начин, който винаги се беше струвал на Уорн малко изкуствен — хубавец, галантен и очевидно талантлив професионалист. И все пак му дойде твърде много. Чувстваше се като волво, сменено с дванадесетцилиндров ягуар.

Поклати глава при мисълта за тази горчива ирония. През цялото време се беше притеснявал, че отново ще види Сара — чудеше се как ще се държи, как ще действа, какво ще каже Джорджия. Изобщо не беше мислил за срещата, освен че би могла да поразмърда замръзналата му кариера… Облегна се на стола, чувствайки се много по-стар от мига, когато влезе в стаята.

— Вие закупихте технологията — каза той и гласът му прозвуча твърдо заради изпълващия го гняв, — вие я използвате, както решите. Защо ме повикахте чак тук, за да ми кажете лошите новини?

— Искаме да ръководите деинсталирането — каза Барксдейл.

— Не мислите ли, че това е доста безчувствено? Не само искате да направите лоботомия на работата ми, но и аз да държа скалпела?

Барксдейл се замисли.

— Това не е обичайна операция.

— Със сигурност имате достатъчно програмистчета, които да ви вършат черната работа. Нямате нужда от мен…

— Доктор Уорн, мислите ли, че идеята беше моя? — Барксдейл се усмихваше, но под мелодичното му английско произношение се долавяше слабо раздразнение.

— … или просто ви трябва жертвено агне.

Барксдейл го изгледа изненадано, а Сара скочи на крака.

— Мисля, че ти казахме всичко необходимо — рязко каза тя. — Да приключваме. Фред, ще се видим на срещата за състоянието на парка. Андрю, моля те, остани.

— Добре. — Барксдейл се усмихна леко на Сара, кимна малко уморено на Уорн и излезе.

Сара изчака, докато вратата се затвори, после се обърна към Андрю.

— Радвам се да видя, че не си изгубил способността да отблъскваш публиката.

— Как очакваш да реагирам, след като чуя, че най-голямото ми постижение ще бъде изхвърлено на боклука? Да бъда доволен?

— Не бива да го приемаш по този начин. Изключването на Метанет е временно, пробно.

— Стига, спомни си, че си имах работа с шефовете ти след смъртта на Найтингейл. Видя резултата. Изключите ли веднъж Метанет, повече няма да я включите.

Сара посегна към чашата си.

— Разбирам как се чувстваш, Андрю, но…

— Това е нещо друго. Значи сега съм Андрю?

— Мисля, че така е по-добре. — Тя отдръпна ръката си и го погледна в очите. — Не мислиш ли?

Никой не можеше да излезе срещу Сара. Гневът внезапно изчезна и Уорн се почувства победен. Облегна се на масата и скръсти ръце, после погледна към нея.

— Току-що се сетих, че утре е двайсет и първи юни.

— Е, и?

— Една година от деня, в който ме напусна.

— Не съм те напуснала, Дрю, просто приех работата в Утопия.

— Какво ти пречеше да останеш още малко? Да се опитаме да оправим нещата? Знам, че и двамата бяхме заети и нямахме достатъчно време един за друг. Знам и че не ти беше леко с Джорджия. Но защо не й даде шанс? Не даде и на нас.

— Направих каквото можах. Да не би очакваше да се откажа от работата си?

— Не очаквах, че ще си стегнеш багажа и ще заминеш за Невада.

— Такава възможност се дава веднъж в живота! Би ли предпочел да бях останала и да те намразя, задето съм я пропуснала?

При последните думи тя се беше навела към него. Сега млъкна и умишлено се отдръпна, взе чашата си и отпи.

— Да не се връщаме към миналото — поде с по-спокоен глас. — Безсмислено е, няма да ни доведе до никъде. — Остави чашата с нетрепваща ръка. — Беше ми трудно да взема решение да те повикам, но нямах избор. Никой друг не познава топологията на Метанет като теб. Все пак ти я създаде. И… просто не искаме повече проблеми.

Уорн не отговори. Не виждаше какво друго може да каже.

— Бих искала да ти припомня условията на договора. Не можеш ли да приемеш това като възможност? Мрежата е работила цели шест месеца в активна среда, която не би могъл да пресъздадеш в лабораторията ой.

„В момента нямам лаборатория.“ Уорн просто сви рамене:

— Разбира се. От това ще излезе чудесен епитаф.

Когато мълчанието натежа, Сара го погледна, после се обърна към масата, събра документите и взе чашата си.

— Тереза ще се върне всеки момент — каза тя. — Предлагам двамата да не губите време. Господин Барксдейл ще очаква програмата ви за действие до края на деня.